Institute of Cyrillic Languages

Това е България

Трябва да знаеш ТОВА ако си Българин Лева не те прави българин.Ритъмът – да. В този клип сравняваме подредения свят на Запада – 2/4, 3/4, 4/4 –с българските „неправилни“ ритми:...

ПРИКАЗКА ЗА СУРВАЧКАТА
Дойде време да ви разкажа отново за Сурвачката.
За нея може да се пише много.
Та, всичко е започнало преди много години.
Имало едно време един
древен народ,нашият си.
Стар корен сме ние българите, много стар и дълбоко вкоренен
в земята българска.
Та и Сурвакането е стара работа. Святос има в тая работа, в наричането, че и хубост.
С нея се символизира новия живот, който ще обходи къщата.

От къде иде значението ѝ?
От древния език на предците ни- траките.
Су -слънце, Ра -Бог, Ва -начало, ново.
Та общо взето така звучи- ново начало на Бога Слънце.

Сурвачка не се прави случайно от дрян. Не може от друго дърво да е! Така е, защото дряна е първото дърво, което цъфва и последното, което узрява.
То е свято дърво. От него пчеличките първо се захранват
и дрянът има в него много цяр.

Дряновицата е за добруване, здраве и жилавина.
Сурвакницата трябва да има най-малко три кръга.
Или на места в България секат по дебели сопи от дрян и дялкат на трески, така получават три кълбета, все едно са от прежда. Там и по различен начин я "кипрят". Поне преди, в старите години-с кърпички шарени, за да са шарени и писани дните ни през годината. Та, другата сурвачка, която масово знаем, както казах, има три кръга. Ако не позволява тези три броя да се свържат на пръчката, се добавят колачета или гевречата.
Защо три ли? Защото младата Бога се заражда три дни, пресъздава и семейството –майка, баща, дете. Светата троица е също трима - Отец, Син и Свети дух.

Човека какво има: разум, чувства, воля, те пък довеждат
до мъдрост, любов, истина..
А как казвате, когато някой ви ядоса -”Ще броя до три”! Та, за това най-малко три трябва да са, пък може и повече, ей тъй още по-гиздава ще стане!
Също кръгчетата изобразяват хорото, а на хорото, хората стават единни и силни.

Сега ще ви кажа и като нижете сурвачката, как да си наричате цветовете и другите нещица
по нея:
ЧЕРВЕНИЯ ЦВЯТ - Слага се против уроки, против лошавини, червена е и кръвта ни, сърцата как ги рисувате бе моми – и тях червени, за любов, обич.
Тъй наричайте: "Слагам този цвят, за да ни пази от уроки и лоши случвания, "Който, търси обич и любов да донади, да намеря моя си човек...любов... обич..", може и - "Да ни се пази рода и кръвта ни". Всеки, както го почувства.
ЗЕЛЕНИЯ - Ще е тревата, всичко що расте от земята, първо зелено е. Ако нямате зелена прежда, може и чемшир да сложите, от елата да започнете, и здравец и той става, нали здравеца е зелен вечно, пък и него във всяка китка и венче го сплитате – за здраве! Тъй и като го вплитате си го наречете -за здраве, за късмет .
ЖЪЛТО - Жълтото като се сложи значи,че е слънцето, месечината, звездите. Тези неща ще ги нанижем и ще сложим като пискюлчета, като едното най-отгоре ще е. Там като слънцето, на високо.
Пендари, които имат, ще ги зашием по средата някъде, те са за късмет и благини - да се случват и дойдат в къщата.
БЯЛОТО - туй са пуканките.
Тях може на гирлянди да нанижем и после да притурим, където искаме. Бялото символизира, чистотата, светлото,да са ни бели дните.
СУШЕНИТЕ ПЛОДОВЕ - наричайте за изобилие, тъй да ви върви през годната, за плодородие, за да има богата реколта.
ЧЕВЕНИТЕ ЛЮТИ ЧУШЛЕТА -
Те са като ви рече някой лошотия, тъй както лютата чушка пари, да попари лошото, що ви се изрича насреща.
ВЪЛНА - За да се множи стоката, да са вакли овцете и да се родят агънца /туй за хора дето се занимават с животни, а за другите - да са топли например душите и сърцата на хората.
ОРЕХИ - Може и цели, някой да ги пробие, може и на ядки, може и да се обточат с другите цветове от кълбетата, може и със станиолчета, да стане шарено,
тъй да са ни и дните през годината. Ореха прилича на мозъка ни, тъй че като сложим ще са ни мъдри и смислени приказките, и делата.

Сега ви подсказах, за правенето на сурвачката, а сега ще ви подскажа как да сурвакат и наричат децата.
Това е примерно, всеки сам си избира какво да каже.
В това е и смисъла.
Има и смисъл в това като потупват гърбината на човека, когото сурвакат. Трябва да се зачерви /поне туй е символиката/, че човека да е як и такъв да си бъде, и през идната година. Грешно наричане няма, още повече ако е от децата.
Та те ги изричат от сърцето и душата си. Еее, може и смешни нещица да си кажат, ама не им се смейте ,тъй са го почувствали!

Ето и примерни наричания:
„Сурва ,сурва година.
Весела година.
Златен клас на нива.
Червена ябълка в градина.
Жълт мамул на леса.
Златен грозд на лоза.
Пълни кошери с мед,
малки пиленце навред!
Да ви е честита Новата година.
До година, до амина!”

"Сурва, весела на баба.
Сурва весела на дядо.
Да им е сърцето младо.

Сурва, весела на мама.
Сурва весела на татко.
Сурва, весела на всички, да са здрави, умни и добрички!”
Сурва, весела година, догодина до амина!

По Йордановден да има люта, снеговита зима!
По Гергьовден из нивята, дъжд да напои житата!
По Петровден благо слънце, да погали всяко зрънце,
та Кръстовден да ни свари, със препълнени хамбари!
Сурва, весела година, догодина до амина!

"Сурва, весела година!
Да сте живи, да сте здрави !
Всеки работа да има !
Всяко зло да ви забрави!
Пълни шепи и хамбари, бели агнета в кошари!
Нека всички земни дари да се трупат на камари!"

Като направите сурвакниците, трябва да пренощуват поне една нощ до огъня в къщата, или просто да притихне в нея. Така ще попият наричанията, които сте вплели в нея. Ще се стоплят, тъй както има домашен уют и топлина в семейството.

Като приключи сурвакането, сурвакницата се хвърля в огнището, за да се опарят думите, които са наричали с нея, да горят и пламтят, да започнат случванията и сбъдванията.

Ами ето, вие вече сами може да си направите своите вълшебства и да създадете своите приказки, които ще разкажете на бъдното поколение, за да се пазят традициите на нашия древен народ. За да се пази корена ни - нашия български!
Успех, вдъхновение и сбъдване!

🔥ИГНАЖДЕН – ПРАГ НА НОВАТА СВЕТЛИНА
Днес е Игнажден, един от най-тайнствените дни в българската традиция, вписан в календара като начало на Новата година по стар обичай.
Това не е само ден, това е времеви портал, в който се посажда семето на утрешния свят. Всичко, което се помисли, изрече и направи днес, се превръща в пророчество за цялата година.
Според древното вярване първият човек, който прекрачи прага на дома, определя късмета, здравето и благоденствието на цялото семейство.Не е случайно, че този човек се нарича "полазник": той носи полазване, запалване, вдъхване на живот на времето, което идва.
Затова на Игнажден отваряме не само вратата, но и сърцето си и се питаме:
– Какво искам да влезе в моя живот сега?
– С каква мисъл да "припаля" бъдещето си?
– Какъв човек искам да съм в следващата година?
Игнажден е празник на Огъня, както на огнището, така и на вътрешния пламък.
🔥 Нека и ние станем пламък.
🔥 Нека днес бъде денят, в който посадим светлина.
🔥 Нека този ден бъде началото на добри мисли, добри думи, добри стъпки.
Послание на деня:
✨ Днес ти си Полазник в собствения си живот. Избери какво да внесеш.
✨ Помисли светло. Почувствай благодарност. Промълви молитва.
✨ Игнажден е семето на времето. Посади го с любов.
Светъл да бъде денят и благословена да бъде годината, която започва през невидимия праг на душата. ❤️
Нора Пенева
@топ фенове

175 години от раждането на Вазов
На 9 юли 1850 г. се ражда Иван Вазов.

Казват, че човек не се ражда българин, а става българин, а вазовото творчество е голяма част от това „ставане“.
Неговите думи ни заобикалят толкова плътно и наситено, че понякога забравяме, че те са написани все от един и същи човек. Та кои ли от най-важните български думи не са негови? Сещам се за: „Тих бял Дунав се вълнува”, „Българският език”, „Аз съм българче”, „Питат ли ме де зората”, редакцията му на стария ни химн „Шуми Марица”, „Не се гаси туй, що не гасне”, дванадесетте оди от „Епопея на забравените” (с гениалното „Опълченците на Шипка” или стиховете за Левски и Паисий), „Край Босфора шум се вдига”, романът „Под игото” – легнал в основите на нашето национално самосъзнание, повестта „Немили-недраги” с нейните хъшове, „Иде ли?”, „Дядо Йоцо гледа”, „Една българка”, „Чичовци”, „Новото гробище над Сливница” със знаменитото „Българио, за тебе те умряха…”

Вазов наистина е една от причините да продължаваме да сме българи. Ако се казва, че писателите са създатели на светове, то той е създател на „Българския свят“.
На погребението на Вазов през 1921 г. основната реч държи изключително своенравният и с огромно самочувствие поет Кирил Христов (той наистина има великолепни стихове) и дори този човек, не признаващ никакви авторитети над себе си, изрича:

„Велики учителю, почивай спокойно! Ние даваме обет пред твоя зинал гроб, че ще бъдем достойни за тебе! А можем да бъдем достойни за тебе само така: като не пречим с нищо на твоите сподвижници и продължители; като бъдем справедливи и милостиви към тях; като ги оставим да допринесат към общия духовен капитал на нацията онова, за което природата е вложила сили в душите им; като не се гневим лекомислено, когато трябва да бъдем принудени да ни кажат някои горчиви, но целебни истини! Само улеснявайки делото на твоите продължители ние, целият народ, ще можем да кажем, че сме заслужили великия учител, когото с такава безкрайна мъка българският народ откъсва днес от своето сърце.

Спи, боговдъхновени, своя вечен сън все със същата крепка вяра в бъдещето на просветена, духовно израсла България!“

Силни думи, но все пак най-силните слова за себе си оставя самият Вазов:

„И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все ще се четат.

И много имена и лесна слава
годините без жал ще изметат
ил ще покрие плесен на забрава,
но мойте песни все ще се четат.

Те жив са отклик на духа народни,
а той не мре, и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободни,
и мойте песни все ще се четат.“

Нека продължаваме да четем песните му, за да ни има, и когато вече ни няма.

ПРЕДАВАНЕ НА ГОТОВИЯ БЕЛЕНСКИ МОСТ.
РАЗГОВОРИ МЕЖДУ МАЙСТОР КОЛЬО ФИЧЕТО И МИДХАТ ПАША
(преразказано от Цончо Родев)

Сега, две години по-късно, когато майсторът го бе поканил да дойде да приеме работата му, първата му дума беше да припомни големия залог при сключването на пазарлъка.
Е, онези думи за „коляното“ вече две години предизвикваха доста стипчив вкус в устата на Мидхат паша, ала иначе той, като честен човек, признаваше, че Уста Кольо е в правото си да иска преглеждане на хесапа. Зер навремето две бяха големите условия на пазарлъка: качеството и цената. И всъщност острите думи се размениха не за качеството — тогаз и Гавронски ефенди не се усъмни, че мостът по восъчния проект наистина ще върши работа, — а за цената. Анджък за нея българинът бе заложил главата си. Няма как, редно е да се изпълни желанието му. Пашата вдигна ръка и предишният млад и стегнат мюлезимин отново дотича, изслуша заповедта му и също бегом изчезна. Подир минута Юсуф, главният сандък-емини на вилаета, се появи с тефтер в ръка, като хем се мъчеше да подтичва, хем едва запазваше равновесие поради големия си корем.
— С Уста Кольо Фичето ще отидем да огледаме моста, Юсуф ага - каза му, без да се обръща, Мидхат. — Двамата с него те молим, докато се върнем, да си прегледал най-подробно хесапа на строежа.
— Напълно е излишно, затиалилериниз (Ваше превъзходителство (тур.)) — отговори задъхвайки се, сандък-емини. — Съгласно твоята заповед през цялото време съм следил изразходването на средствата.
— Е, и?
— Уста Кольо има да взима още бая̀ пари, затиалилериниз, преди да опре до седемстотинте хиляди гроша. Предполагам, че туй ще бъде личният му кяр за двете години труд тука, край Бяла.
— Сигурен ли си? — не овладя изумлението си пашата, който още помнеше трите милиона, искани от инженер Гавронски, а и залагането на дипломата.
— Напълно сигурен, затиалилериниз. Сабахлен наново прегледах хесапа от начало до край. Ние сме борчлии, не Уста Кольо Фичев.
— Е, доволен ли си, майсторе? — с пресилена шеговитост разпери ръце Мидхат. — Ти опази главата си (аллах ми е свидетел, че не бих посегнал на нея и да бе прехвърлил спазарената сума!), сега остава да видим другото, „Бюйюк кьопрю“(Големият мост (тур.) както вече го зоват в конака ми.
Рилските езерца с двете нестопени преспи над тях се извърнаха към валията:
— Не ме е страх, паша ефенди. Напротив — с нетърпение очаквах да дойде този час.

Валията беше убеден, че българинът не разиграваше театро. И че съвсем сигурно без страх и с нетърпение е очаквал огледа на моста. Защото нали именно красотата на една негова творба бе станала причина Мидхат да се заинтересува от него?
— Искам да играя честно играта с тебе, Уста Кольо — каза пашата. — Хелбете, ще огледаме моста. Още сега. Че мостът е красавец, туй го виждам и отдалече. Ала когато преди две години говорех, че аз лично ще проверя усталъка ти, нямах предвид само красотата.
— Признавам, не те разбирам добре, паша ефенди…
— А не е сложно. За външния вид аз ще се произнеса веднага. Но най-важното на един мост не е красотата, майсторе. Цялата земна красота да е събрана в него, ако не му държат устоите, никакъв мост не е това. За моста по-важното е дали е як, отколкото дали има албени(привлекателност) То е като една круша, Уста Кольо. Крушата може да е красива като за картинка, ала ялова ли е, не дава ли плод — най-добре отсечи я, че барем да се огрееш с нея.
— Афидерсън, паша ефенди, но как ще разбереш дали е як мостът? Не виждам тъдява твоя инженерин. Или галиба ти можеш сам да направиш разните пресмятания?
— Намислил съм нещо къде-къде по-просто. Вчера заранта проводих от Русчук две батареи оръдия. Ще ги пусна по моста и… Е, виждам, вече се досети. Застигнах ги по пътя. Сигур до един сахат време ще са тука.
Очакваше в сините очи да трепне поне малко-малко тревога, но не би. Вместо това Кольо Фичето кротко попита:
— От най-тежките топове ли са, паша ефенди?
— Не. Най-тежките, крепостните, не са на колела. Но съм проводил от онези, които идват веднага след тях.
— Е, жалко.
— Жалко за какво, майсторе?
— Загдето не са най-тежките. Като ще е изпитание — изпитание да е! Е, що, да вървим, а?

Те тръгнаха един подир друг. И едва сега Мидхат забеляза какъв неизброим народ се бе събрал тук за тържеството. Отсам реката бяха строени два бьолюка (рота, множество) аскер, които го поздравиха със своето отсечено: „Падишахамъз чок яша!“(Да живее падишахът — военен поздрав) а на отсрещния бряг на Янтра имаше може би до десет хиляди народ, навярно от околните села. Също и от там го поздравяваха с викове, но също ручаха гайди и се виеха кръшни хора̀. И на едните, и на другите пашата отговори небрежно и набързо. После двамата с Уста Кольо стъпиха на моста, а на двадесетина крачки зад тях се стълпиха официалните лица, военни и консули. Мидхат паша бе вътрешно подготвен да му хареса онова, което ще види, но действителността още в първия миг надмина очакванията му. Не мост беше това, а прелест! Бял и чист като току-що варосана стена, той наистина имаше ширина като да минат четири коли по него, а дължината му навярно достигаше четиристотин аршина(В първоначалния си вид — понеже сега е частично разрушен — Беленският мост е бил дълъг 276 м и широк 9 м)

Пък само това ли? Строителят бе предвидил от двете страни издигнати пътечки за пешаци и за предпазването им от падане — красиво издялани пармаклъци. Но и това се бе видяло недостатъчно на Кольо Фичето, та той сам, със собствената си ръка, по всички изострени краища на подпорните колони бе издялал чудновати фигури. Зарадва се душата на Мидхат, когато гледаше разните лебеди, грифони и разярени лъвове. Само веднъж щеше да му прекипи — то беше, когато на един от устоите зърна двуглавия руски орел, — но благоразумието и светското му възпитание му подсказаха да го отмине, сякаш не го е забелязал или ако го е забелязал — че не го е разбрал. Отмина, но вътрешно си каза: и този е от един дол дренки с другите — на царщината прави мост за стратегическо маневриране, пък очите му все там, в техния прословут „Дядо Иван“…

Извървяха моста от единия край до другия, а сетне обратно. И когато бяха в началото му, Мидхат сложи дясната си ръка на сърцето и леко-леко се поклони:
— В пазарлъка ни влизаше дали ще получиш моето „Евалла“, майсторе. Ето, казвам ти го от все сърце. Харесал ми бе мостът, когато беше от восък, но този, същинският, е десетократно по-хубав. Евалла!
Другият свали калпака, поклони се далеч по-дълбоко и белите му коси отново се капичнаха пред лицето.
— Виждам в далечината пушилка, паша ефенди. Сигур ще са топовете.
— Що? — подкачи го валията. — Тревожи ли те изпитанието с тях? Може би не ти се иска батареите да минат по моста?
Лицето на българина остана непроменено, само в дъното на черните му зеници за миг блесна лукаво пламъче.
— А, не се безпокоя — каза безизразно. И продължи така, сякаш бе надянал маска на лицето: — Моста съм кроил по начин, че по него топове да минават както в едната, така и в другата посока…
Мидхат помисли над думите му и устата му отново се изпълни с нявгашния вкус на сдъвкана стипца.
— И все пак комай нещо искаш да ми кажеш по повод на батареите?
— То не е страх, а молба, паша ефенди. Дойдат ли топовете, не само да ги преведеш насам и нататък.
— А какво повече, Уста Кольо?
Преди да отговори, Кольо Фичето запита на свой ред:
— Колко ще бъдат топовете?
— Две батареи по четири.
— Значи осем. Добре, място, виждаш, има, паша ефенди. Молбата ми е да ги струпаш за колкото желаеш време ей там, върху седмия отвор.
— Защо точно върху него?
— Защото е по средата. А винаги средата е най-слабото, най-уязвимото място на моста. Анджък там ще проличи як ли е той или не.
Мидхат паша сви рамене и златистите му еполети се люшнаха напред и назад.
— Не те разбирам добре, но ще го изпълня. В края на краищата ми се чини, че също и това е част от пазарлъка ни…

Батареите наистина пристигнаха след малко и по заповед на валията веднага, без никаква почивка ги преведоха по моста, от единия бряг на Янтра до другия, после обратно. Този своеобразен парад бе съпроводен от незапомнен радостен вик и не ставаше ясно кой ликуваше повече — турският аскер ли отсам, или българската гмеж отсреща.Като мина и това, пашата повика конния колагасъ̀ (чин във войската или полицията, среден между капитан и майор), който командуваше артилерийската част, и му заповяда да струпа оръдията и конската тяга на мястото, което му бе посочил Кольо Фичето. Докато траеше разместването (не бе от лесните — все пак ставаше дума за отсечка от мост, а не за широкия двор на казармата), той потърси майстора, за да го попита дали вярно е предал молбата му. За негова изненада — не го видя; изглеждаше като в басня, ала Уста Кольо просто бе изчезнал. Младият мюлезимин, който му прислужваше във всяко отношение тук, разбра, изглежда, изненадата му, понеже притича и попита:
— За Фичев челеби ли се оглеждаш, затиалилериниз?
Пашата потвърди с кимване.
— Ще го видиш през пармаклъка, затиалилериниз.

Мидхат послуша съвета му и се наведе над каменния парапет. От гърдите му се изтръгна неволен вик на изумление — долу ставаше последното, което той можеше да очаква. Тъй както беше в празничните си селски дрехи и с кундури, българинът бе нагазил в Янтра и като се бореше с водата й, отиде до най-дълбокото й място. А най-дълбокото бе не другаде, а точно под седмия отвор на моста. За острия ум на пашата не бе трудно да разгадае онова, което ставаше пред очите му: за качеството на работата си майсторът наистина залагаше живота си.
Две противоречиви чувства смъднаха в душата на Мидхат — възхищение и яд. Възхищаваше се на достойнството на този неук човек и в същото време го беше яд, че произлизаше от рода на българите, а не на правоверните…Докато се изпълняваше сложното придвижване по настаняването на оръдията, от двете страни на реката се бе възцарила такава тишина, че чаткането на подковите по каменния мост звучеше като пушечни изстрели. Някъде по средата на маневрата Мидхат отново хвърли поглед през пармаклъка. Кольо Фичето стоеше там, под седмия отвор на моста. Потънал до над пояса във водата, а иначе с по̀казно безучастие бе скръстил ръце на гърдите и от време на време подръпваше от една цигара, залепена на долната му устна.
Сетне се чу едно „Дууур!…“ и движението по моста престана — всичките осем полеви оръдия бяха на определеното място. Ще рече — точно над главата на българина. Може би за цяла минута се възцари такава тишина, от която чак ушите заболяваха. После в един миг се разнесе небивал грохот. Пашата трепна, погледна към моста. Но не, каменният мост си беше непокътнат на мястото. Грохотът произлизаше от хилядите човешки гърла от двете страни на Янтра, от който сякаш щеше да се срути небето. Размахваха се ръце, фесове и калпаци летяха във въздуха, някои — най-нетърпеливите — нагазиха в Янтра, за да стиснат първи ръката на майстора.

Мидхат паша остана на място и там дочака идването на българина. А той приближи без бързане; от дрехите и кундурите му по земята се оцеждаше водна ивица.
— Още веднъж ще река моето „Евалла“, Уста Кольо — поздрави го пашата. — И все пак ще те смъмря. Животът ти е премного полезен на хората, на царщината, че и на света, за да го рискуваш така, за щяло и нещяло.
— А, не мога да се съглася с тебе, паша ефенди. Не е то „за щяло и нещяло“.
— Може би ще ми кажеш по-важна причина, която на мен не ми иде на ум?
Съвсем кратко колебание. И после:
— Речи ми честно и от сърце, че наистина не виждаш причината, паша ефенди, и аз с готовност ще ти я обясня.

Мидхат, образован и ловък в словото човек, много добре знаеше старото правило, че „езикът ни служи да скриваме мислите си“, та без мъка отговори: не, не виждал разумна причина. Тогава българинът произнесе бавно, като внимателно подбираше думите си:
— Този мост ще стои тук и тогава, паша ефенди, когато нас с тебе отдавна няма да ни има на белия свят. И никой не ще се поинтересува „Кой го плати?“, а „Кой го направи?“. Пък като му кажат, ще попита още: „А от кое коляно беше този майстор!“ Е, това е, паша ефенди.

____________
Автор: Цончо Родев, из "Каменен мост над главата"

Цончо Родев — Каменен мост над главата — Моята библиотека Универсална библиотека за книги и текстове на български и други езици. Над 3000 автори. Поддръжка на FictionBook (FB2), EPUB и TXT.

Bulgarian folklor- Kaval sviri music: Peter LyondevConductor: Katya Barulova

Сурва, сурва година,
дай стопане гърбина
здравец да расте в гората,
да пасат стада в полята.
Да е едра пшеницата,
да са здрави дечицата.
Мед и масло по софрите
руйно вино по бъчвите!
Колкото са на небе звездите,
толкоз да са вкъщи парите!

Марина Караманска

Знаете ли, че "Над смълчаните полета" е една от шестте български детски песни, включени в японските учебници по пеене?!

Над смълчаните полета пеят медени звънчета.
Писана шейна премина бялата пъртина.
* Зън, зън, зън, зън, бялата пъртина. (2)
Бягат кончета игриви, мятат заскрежени гриви,
път из преспите се вие, в селото се крие.
* Зън, зън, зън, зън, в селото се крие. (2)
Къщички в снега се гушат, а коминчетата пушат,
сякаш баби са запрели пухкави къдели.
* Зън, зън, зън, зън, пухкави къдели. (2)"

https://youtu.be/Uh-pjgbXbJM?feature=shared

Тъжно

Вместо патетика и демагогия, за днешния празник бих желал да ви насоча към нещо, което далеч по-автентично ме кара да чувствам, че все още обществото ни помни и отдава значимото на онази епоха, на онези българи. Нещо, което ме кара да се чувствам директно свързан с България от ерата на Възраждането.

През настоящата 2024 година се навършват 200 години от първото издание на „Буквар с различни поучения“ (известен и като „Рибния буквар“), първия учебник, написан на разговорен език, със светско съдържание, който се превръща в емблема на българското просветно дело.

Революционен по замисъл и съдържание, той е първа крачка към съвременното българско гражданско образование и първата илюстрована българска книга.

От чудесното издателство "Българска история" са направили издание, което се отличава с това, че паралелно до оригиналните текстове на д-р Петър Берон е добавен и осъвремененият текст на проф. д-р Лилия Илиева, така че читателят може да проследи и сравни ред по ред написаното. Книгата предлага множество бележки под линия и богат предговор, които потапят читателя в контекста на създаването на този бележит труд, ограмотил цели поколения в миналото.

Рядко съм срещал такова уважение и внимание към детайла, що се касае до класически, български труд. Момчетата от "Българска история" за пореден път правят нещо, което според мен отдава повече чест на онази епоха и онези българи, отколкото сто патетични Фейсбук поста на политици, общественици и инфлуенсъри.

“Градинарят и смъртта”

Георги Господинов: Разказването на истории е особена анестезия Писателят за посветената на баща му книга "Градинарят и смъртта" и какво е да пишеш "от точката на болката"