02/06/2026
ЖИВ Е!
До Христо Ботьов Петков
Мине се не мине време и все го пускам това писмо.
Пък дано стигне.
Може и да е стигнало, пък аз да съм толкова изглупяла, че да чакам отговор...
Скъпи ми, Христо!
Пиша ти, за да ти кажа как я караме.
България си я знаеш.
Дълго живяла, поостаряла, провесила дебелата си бяла плитка през рамо, приседнала на припек, седи и гледа света. Понаболяват я костите, но очите ѝ светят. Клати глава, цъка с език, нищо не може да я изненада. Търкаля се всякакъв народ покрай нея, кой от кой по-шантав и по-пъстър. Спират при нея на пейката, заговарят я.
Едни се опитват нещо да ѝ продадат, други нещо ново да ѝ покажат, трети я примамват да замине някъде, четвърти пък нея се опитват да продадат, барабар със земята и децата ѝ.
А майка България си седи на припек, подхилква се под мустак и им гледа сеира.
Оня ден сядам до нея на пейката и я питам как е положението.
- Положението – вика – не мърда! Пуснало е яки корени на таз целуната от бога земя и туй то.
- А децата – викам – как са?
- Децата са в движение. Щъкат, обикалят...
- А връщат ли се?
- Тез, дето трябва да се върнат, се връщат.
- На мен ми се струва, че на децата, таз земя не им е много милна. – навеждам глава.
- Късо гледаш, затуй – вика ми старата. – Мериш само през аршина на един живот. А животът е кръг и не спира. По-голям е от хората. И все се повтаря. Винаги е имало рожби, дето не щат да знаят за майка си. И винаги е имало други, дето без нея не щат да живеят. И си търсят и земята, и песните, и приказките. И ако се случи зло да сполети майка им, живота си дават за нея.
- Друго е сега времето, не се раждат такива...
- Ти пък коя си, че ще речеш кога какъв чиляк се ражда?! Народът и той от земя се ражда. Нали знаеш как е на нивата. Не можеш да сееш години едно и също, че се мори почвата. Веднъж сееш царевица, друг път слънчоглед. И с народа е тъй. Веднъж идат по-нефелни, с по-плитки корени, по-късопаметни, после иде друга реколта – от дъбове.
- И кога иде ред на дъбовете? – питам я. А България се пообърна, надигна се от пейката и махна с ръка. Иззад завоя се зададе чорлаво хлапе с гъсти вежди и току се изпречи пред мен.
- Ти коя си? – сложи хлапето ръце на кръста и ме изгледа остро.
- Ще ти кажа аз коя е – емна го старата – първо се вика „добър ден”, колко пъти съм ти рекла! И си избърши сопола!
- Добър ден! – рече малкия и не трепна. – Сега какво?
- Ристе, я кажи на тая леличка, ти какъв си – дигна вежди старата.
- Е, не е ли ясно – българин съм!
- А като пораснеш голям българин, какъв ще станеш?
- Христо Ботев! – твърдо отсече малкия
- А Христо Ботев кой е? – включих се аз.
- А ти българка ли си? – вирна брадичка момчето.
- Българка.
- Че как си българка и ми задаваш тоя тъп въпрос?
- Ристе, а кротко де! – сгълча го старата. – Жената искаше само да провери...
- Мразя да ме проверяват и да ми губят времето. Бабо, чистим реката, айде после да си говорим! - хлапето хукна, а старата викна подире му:
- Ристеее, с кой си на реката?
- С Васкооо – заглъхна гласа на един българин.
Христо, пиша ти, за да ти кажа, че кръгът се е завъртял. И новата реколта си е съвсем читава. И таз земя, напоена и с твоята кръв и с кръвта и на Васил, и на другите, е дала добър плод.
Майка България разплита отвреме навреме бялата си плитка, разресва косите си и по тях пробягват мълнии. Озаряват мълниите лицата на внуците ѝ и се отразяват в очите им. Виждаш ли ги, Христо?
Та исках да ти река, да бъдеш спокоен и горд там, където си отишъл. Защото делото ти е имало смисъл. Раждат се и човеци, дето не помнят, но то е като с царевицата. Сега е пак ред на слънчогледа.
Помнят децата. В жилите им тече вашата кръв.
И ще пребъде България!
С обич и почит, твоя Р.
из "Зарана"
