Разходки из Лондон

“Всички познавате гара Виктория, където преди малко беше срещата ни. Сега се обърнете и погледнете официалния ѝ вход – гледайте мълчаливо и се опитайте да видите колкото може повече.

Сега си представете, че е 1937 година. От същата тази арка излиза група българи, пристигнали с влака от Европа, по същата линията, по която идва и Ориент Експрес. Кой е чел Агата Кристи?

А сега вижте българите, минаващи под арката. Разпознавате ги веднага, нали? Това са цар Борис III, царица Йоанна и тяхната свита.

Към тях се приближава мъж с цилиндър – това е нашият посланик в Лондон Симеон Радев. Всички се вълнуваме в този момент - ние сме българската колония в Лондон.”

Предавам това, което казах на групата ни за разходки след като излязохме от гара Виктория, където беше срещата ни тази събота. След това отидохме да гледаме сгради в Пимлико, а после видяхме 5 картини в Тейт Бритън и ги обсъдихме в пъб. Ако искате да видите и вие картините, ще ги намерите в коментарите.

Бойко Боев, повече истории от Лондон на bulgariansinlondon.com

Сега ще ви разкажа за арт клуба в моя офис, защото ще ви поканя на събитие в Лондон, което ще оцените повече, ако знаете какво правим в арт клуба.

Преди 2 години започнах всяка седмица да си принтирам картина, която ми е направила впечатление, и да си слагам копието на стената до бюрото. През делничните дни ѝ се любувах и четях за нея. Това направи впечатление на колегите ми и няколко от тях предложиха да споделям картината на седмицата с тях. Така се роди офис групата в Тиймс „Арт Клуб“. Всеки има право да предлага картина, а в петък следобед се събираме да я обсъдим. После започнахме да посещаваме галерии около офиса, да се запознаваме с галеристите, а от няколко месеца ходим и на безплатните обедни концерти в кварталната църква. Днес, например, слушахме барокови песни. Всичко това в обедната почивка.

Знаете, че всеки месец ви каня да се включите в разходките, които правя в Лондон. Това е възможност да научим истории за града и британската култура. Следващата разходка ще е с гледане на сгради и картини. Не е нужно да сте архитекти или художници, a само да имате очи и търпение на изследователи. Сградите ще са в Пимлико, подбрани така, че да усетим развитието на социалния живот в квартала. А картините ще са 4–5 в Тейт Бритън. Ще ги гледаме по 5 минути и ще ги обсъждаме като в нашия Арт Клуб: един ще описва линиите, друг - сюжета, трети - цветовете. . . Така после ще помним картините дълго, защото няма да сме туристи, а откриватели.

Ако искате да се включите в преживяването, което описах, заповядайте тази събота, 30 май, пред голямата книжарница WH Smith на гара Виктория, в 14:00.

Бойко Боев. Повече истории от Лондон на сайта bulgariansinlondon.com

Седя на втория етаж на един от лондонските двуетажни автобуси – double deckers - първата седалка, точно над шофьора, който е на долния етаж.

Наоколо местата са празни. За да не ми е скучно, си представям, че пътувам с вас - любопитните за живота в Лондон, с които си пишем във Фейсбук и се виждаме на разходки.

А тъй като сме в автобус, темата са двуетажните автобуси. Защо Лондон има точно такива автобуси, а не дълги.

Лондон има двуетажни автобуси от средата на 19-ти век, когато улиците били вече задръстени от много хора. Представете си град, който по това време е вече най-големият в света, улиците на който са тесни и криволичещи, каквито са били от векове. В тази среда е било естествено и логично да се появят двуетажни вместо дълги автобуси. Като небостъргачи, само че за пътници.

Първите двуетажни автобуси - наричани тогава омнибуси - били конски, с пейки на покрива, а по-късно моторизирани. Вижте на снимката.

Обърнете внимание че и до днес лондонските улици са тесни и криволичещи - вижте снимките. Това обяснява защо двуетажният автобус остава най‑ефективният начин да се движат хиляди хора през град, който никога не е бил планиран за автомобили.

Но има и нещо друго. То е идентичността. Червеният двуетажен автобус е толкова лондонски, колкото Биг Бен или черните таксита. Затова британците държат да имат точно такива автобуси и непрестанно ги модернизират. Днес те са хибридни, електрически, тихи, но духът им е същият.

И накрая, една лондонска особеност. Лондончани се редят на опашка за автобуса. Туристите вероятно не разбират това, защото често опашката е невидима. Всички пътници качват отпред, при шофьора, и слизат в средата или отзад. Това е малък ритуал в град с милиони хора, десетки култури и езици. Според мен, той е показателен, че уважението към останалите хора започва от автобуса.

Разкажете ваша история с двуетажен автобус в Лондон.

Бойко Боев, повече истории от Лондон на bulgariansinlondon.com.

В Лондон – както във всеки град – има знаци, които не са отбелязани на картата. Някои от тях са като малки намигвания, оставени от шегаджии с цел да направят ежедневието на другите хора по-приятно.

Като една мишка в Мейфеър, покрай която минавам на път за работа сутрин и вечер към вкъщи.

Вероятно разбирате, че не става дума за обикновена мишка. Това е бронзова мишка – а за мен дама – която се намира на Davies Street пред магазин за вино (Hedonism Wines).

Мишката седи на тротоара на шезлонг пред своята къща, с чаша вино в ръка.

Хората не я виждат, защото гледат напред или нагоре, а тя – нали е мишка – е мъничка и на земята.

Историята на тази мишка е забавна. Ще я разкажа след малко. Сега споделям диалога между мен и мишката тази сутрин:

„Добро утро“, казвам ѝ, както всеки ден.

„Добро е“, отвръща тя и се протяга на шезлонга. „Имам въпрос. Ти все ми разказваш за българите в Лондон. А разказа ли им за мен?“

„Още не“, признавам. „Но днес ще го направя.“

„Много добре“, кимва тя доволно. „Покани ги. Нека минат да ме видят.“

После отпива от миниатюрната си чаша.

Къщата на мишката изглежда като палат. Тя е поставена от собствениците на магазина за вино. За да направят магазина, те са използвали две помещения. Едното е било с номер 3, а другото – с номер 7. Нямало е номер 5. Затова са решили да направят дупка за мишка между двата магазина и я номерират 5. Постарали са се и да има мишка.


След години, когато направили ремонт на магазина, не забравили и дупката за мишката. От дупка тя се превърнала в сегашния палат с номер 5 и миниатюрна табелка с името на улицата.

„До довечера“, казвам и тръгвам към офиса.

„До утре“, поправя ме мишката. „Тази вечер няма да съм вкъщи. Поканена съм на дегустация в магазина за вино.“

Ето, вече ви разказах за мишката, както ѝ обещах. А ако сте в Лондон, посетете мишката на Дейвис Стрийт.

Във всеки град има забавни неща. Разкажете какво ви е накарало днес да се усмихнете.

Автор: Бойко Боев. Повече истории за Лондон на сайта bulgariansinlondon.com

Сутринта на летището в Цюрих картината беше кристално ясна още отдалеч: две опашки. Едните минават бързо, другите чакат. Aз съм в бавната колона, тъй като пътувам с британски паспорт. От офиса са ми купили билета с данните от него. А можех просто да взема и българския, да пътувам с два, и сега щях да се плъзна през бързата лента, оставяйки британците зад гърба си. Малко човешко удоволствие, което сам съм си отнел.

И докато чакам, усещам как се превръщам в дървен философ. Сещам се за някогашните опашки за визи пред посолствата в София. Освен опашки имаше интервюта, после унизителното проверяване на българските паспорти по летищата. Хората около мен преминават, а граничарят още се взира за нещо в българския ми паспорт. Завиждах на приятелите и колегите си от Хърватия, Унгария, Чехия, Полша. Те бяха в друга категория - за тях визи нямаше.

Тогава за първи път разбрах, че светът е подреден на групи като футболните шампионати. Ако си в първата група, може и да не си шампион, но пак си добре. Ако си в по‑долната, колкото и да си способен, те третират като втора категория. Това бавно изяжда самочувствието и ти реже крилете, още преди да си стигнал до крайната дестинация.

Може да не пътувате често и да не ви вълнува силата на българския паспорт. Но вашите деца и внуци няма да живеят вашия живот. Те ще учат, работят, пътуват, ще търсят шансове. И е хубаво да знаете, че им оставяте България в първа група по паспорти в Европа, която им отваря врати, а не ги праща на опашки.

Парадоксално или не, днес в Европа е по‑добре да си български гражданин, отколкото британец. Светът е несправедлив, групи винаги ще има. Но поне в тази игра България е в групата на силните. И за това си струва да сме доволни.

Бойко Боев, повече истории от Лондон на bulgariansinlondon.com.

След като ви разказах за визите и опашки на летища, бих чул някоя интересна история от вас по темата. Споделете, ако имате.

ЪфтобусЪ тръгва - моля, качете се!

Представете си: събота вечер, Северен Лондон, малка зала в църква. Сто стола. На сцената - седем жени и един мъж, които през деня копаят градини, чистят, шият, правят ремонти, а вечерта се превъплъщават в персонажи на Станислав Стратиев и ви карат да се забавлявате и замислите за живота, който познавате много добре - защото е вашият живот. Това е “ЪфтобусЪ на артис’ките”, на 9 май трябва да сте в Trinity Church на Nether Street на постановката.

Поглед зад кулисите

Българските театрални самодейци в Лондон репетират веднъж седмично от 19:30 до 22:00. Трупата им е вече 10 годишна.

Нина е пенсионирана учителка, в Лондон от 25 години и в трупата от самото начало. Тя пише сценариите. “Никога преди не бях го правила”, казва тя, “но сега съм пристрастена.” В предишното представление е играела едновременно балкански хитрец на средна възраст и полуглуха баба. “Много беше весело. Незаменимо е усещането да се превъплатиш в друга личност.”

Даниела, която има собствен градинарски бизнес, казва: “През деня копая, вечер играя.” Тя обяснява какво събира самодейците: “Различни сме. Това е интересно. И всички сме малко луди… по театъра.”

Явор е режисьорът. Той е актьор, живее в Лондон 8 години и прекарва деня в ремонти на апартаменти. На въпроса какво носи от България на тази сцена, отговаря просто: “Българския език”. А какво иска да се случи след последния аплауз? “Надявам се веднага след него Путин да подаде оставка, Тръмп да освободи досиетата Епщайн, Нетаняху да отиде на почивка, а хората да четат повече книги.” Явно режисьорските му амбиции са необятни.

Актрисата Цена е в Лондон от 2012, почиства, шие, плете, прави картички и от време на време рисува. Иска от представлението едно просто нещо: “Забавление, смях, среща с българското общество и нови запознанства.”

Пиесата, която Нина е сглобила по мотиви от Стратиев, е за “иронията от елементарността на великите идеи, псевдопатриотизмът, лицемерието и завистта в един колектив.” Явор добавя: “Темата е за човешките взаимоотношения и как чакаме нещо да се случи, разчитайки на друг, а не на себе си.” Стратиевият хумор и нашите си, българските теми, се преплитат в едно.

Театърът в Англия

Искам да завърша с английския контекст: Театърът е може би най-британското от всички изкуства. В Англия децата участват в постановки от началното училище. В университета театралните трупи са част от студентския живот, именно оттам са тръгнали много от най-известните британски актьори. Театри има във всеки квартал, а в централен Лондон хора идват от цял свят само за да гледат пиеси и мюзикъли. Театърът в Англия е начин на живот.

Затова намирам за напълно естествено, дори необходимо, българите в Лондон да се събират на театър, особено поставен от самите тях. Веднъж, два пъти в годината. На живо, на български, с теми близо до нас.

“Дъ Бългериянс” съществуват вече десет години. Десет години с една репетиция седмично, без финансиране, без реклама, само с ентусиазъм и любов. (Разбрах, че дори българските медии във Великобритания са им искали пари, за да споделят новината за самодейната постановка.)

Сега залата побира около сто души. Купете си билети и я напълним.

Самодейците ще ни дадат необикновено преживяване. Другата година - пак. След няколко години залите ще са по‑големи зали. А ако си мислите, че това е невъзможно, надявам се историята на тези хора да ви е убедила, че можем много, стига да искаме.

Ще се видим на представлението. Една вечер, която ще помним дълго

9 май, 19:30, Trinity Church, Nether Street, N12 7NN.

Билети могат да се купят от касата, както и линк, който поставям в първия коментар. Можете да помогнете на самодейците като споделите тази новина с приятелите си във Фейсбук.

Бойко Боев, повече истории за Лондон на bulgariansinlondon.com

В България градските пътища са или улици, или булеварди. Във Великобритания има много думи за улица. Преди време направих описание на думите и значението им - заедно със снимки. Може да видите текста в първия коментар - полезен е.

Сега помислете върху друго различие - за разлика от България, в Обединеното кралство много рядко улиците носят имена на исторически личности. Според вас, коя е причината за това?

Бойко Боев, на път за работа.

В центъра на тази снимка от Хайд Парк в Лондон е нещо, което няма да откриете в никой български градски парк. Знаете ли какво е това?

Бойко Боев Повече истории от Лондон на bulgariansinlondon.com

Снимка от априлската разходка на българската група за разходки из Лондон. Групата е разнообразна - каквито са всъщност и българите в Лондон - общото между нас е интересът към света наоколо. Последният път всички казаха, че са научили много неща. И не става дума за размери и имена, които можете да намерите лесно в интернет, а за култури и различия между британците и българите. След разходката един участник ми писа да благодари от името на майка си: “Майка ми е пътувала по цял свят и разходката много й хареса, понеже успя да научи и направи паралели с историята и инфраструктурата на други градове.”

Къде в Лондон мечтаете да отидете на разходка?

Автор: Бойко Боев Повече истории от Лондон на bulgariansinlondon.com

Оригиналната лондонска телефонна кабина К2 е проектирана от Сър Джайлс Гилбърт Скот (1880–1960) през 1924 г. Той е бил вдъхновен от част от мавзолея на Франсис Ноел и Маргарет Дезанфан - основателите на първата обществена галерия в Лондон - Dulwich Picture Gallery. Мавзолеят е част от галерията и е дело на друг важен лондонски архитект - сър Джон Соун.

Погледнете снимките на кабинката и на мавзолея и ще видите приликите.

Ако гледаме внимателно света около нас - независимо къде сме - можем и ние да открием вдъхновение за своите проекти, така както е направил сър Гилберт Скот.

Истинската оригиналност често започва именно така: Откриваме нови земи не като търсим нови пейзажи, а като гледаме с нови очи. Хубав ден.


Автор: Бойко Боев Повече истории от Лондон на bulgariansinlondon.com