Гимназии и училища Варна

01/08/2026

❤ Притча за любовта❤
Имало едно време малък и уединен остров, на който живеели всички човешки чувства: Щастието, Тъгата, Познанието, включително и Любовта.

Един ден на чувствата било съобщено, че островът ще потъне. Всички бързо приготвили лодките си и отплували. Само Любовта решила да остане до последно. Тя искала да се наслади на острова до самия край, преди той изцяло да изчезне под водата.

Когато островът почти потънал, Любовта разбрала, че е време да потърси помощ.В това време покрай нея преминавало Богатството с огромен и луксозен кораб. Любовта извикала:

– Богатство, можеш ли да ме вземеш със себе си.

– Не, не мога – отговорило Богатството. – На кораба ми има твърде много злато и сребро. Няма място за теб.

Любовта решила да помоли Гордостта, която минавала покрай нея в красива и изящна лодка:

– Гордост, моля те, помогни ми!

– Не мога да ти помогна, Любов – отвърнала Гордостта. – Тук всичко е толкова съвършено и подредено. Ти ще развалиш красотата на лодката ми

Тогава Любовта се обърнала към Тъгата, която плавала наблизо:

– Тъга, моля те, вземи ме със себе си!

– Ох, Любов... – въздъхнала Тъгата. – Толкова ми е тъжно, че имам нужда да остана съвсем сама.

Покрай острова преминало и Щастието. То обаче било толкова щастливо и превъзбудено, че дори не чуло как Любовта го вика.

Любовта започнала да губи надежда. Тогава се чул глас:

– Ела, Любов, аз ще те взема със себе си!

Обадил се един старец, когото Любовта не познавала. Тя била толкова щастлива и благодарна, че забравила да попита стареца за името му. Когато стигнали до сушата, старецът свалил Любовта и продължил по своя път.Едва тогава Любовта осъзнала колко много дължи на своя спасител. Тя отишла при Познанието и го попитала:

– Кой беше този, който ми помогна?

– Това беше Времето – отговорило Познанието с мъдра усмивка.

– Времето? – учудила се Любовта. – Но защо точно Времето ми помогна, когато всички останали ме изоставиха?

Познанието я погледнало топло и отвърнало:– Защото само Времето е способно да разбере колко велика и ценна е Любовта в този свят.

17/07/2026

Един адвокат притежавал кладенец и го продал на един учител.
Два дни по-късно адвокатът отишъл при учителя и казал:
„Господине, продадох ви кладенеца, но не и водата в него. Ако искате да използвате водата, трябва да платите допълнителна такса.“
Учителят се усмихнал и отговорил:
„Да, тъкмо щях да дойда при вас. Щях да ви кажа: Вземете си водата от моя кладенец, иначе от утре ще трябва да плащате наем.“
Чувайки това, адвокатът се смаял и казал:
„О, аз само се шегувах!“
Учителят отговорил с усмивка:
„Вижте, вие ставате адвокати, след като ви учат учители като нас.“ 😉

17/07/2026

20/06/2026

Казват старите хора, че някога край един път растяла дива круша.

Не била от онези красивите, присадените от градините. Стволът ѝ бил крив, клоните — разхвърляни, а плодовете — дребни и стипчиви.

Хората рядко спирали под нея.

Малко по-надолу по пътя имало ябълкова градина. Подредена. Грижливо варосана. Пролетно време цялата побелявала от цвят, а есенно време клоните ѝ се огъвали от едри, лъскави ябълки.

И дивата круша гледала натам.

Гледала я с години.

Вятърът носел аромата на ябълковия цвят, а тя само шумоляла с листа.

— Господи — въздишала си нощем, — защо не ме направи ябълка?

Минала една година.

После още една.

После още десет.

Крушата остаряла.

Стволът ѝ се напукал.
Един от клоните ѝ се пречупил от буря.
Никой не я поливал.
Никой не я подрязвал.

Само пътят минавал покрай нея.

Една гореща лятна вечер по него вървял стар човек.

Бил уморен.

Много уморен.

Не стигнал до ябълковата градина.

Седнал под дивата круша.

Опрял гръб в напукания ѝ ствол.

Откъснал един плод.

После втори.

После заспал в сянката ѝ.

На сутринта си тръгнал.

Не казал нищо.

Само преди да изчезне зад завоя, се обърнал и докоснал ствола ѝ с ръка.

Тогава за пръв път крушата разбрала нещо.

През всички онези години тя била гледала какво няма.

А никога не била видяла какво дава.

Ябълките били за пазара.

Нейната сянка била за пътниците.

И оттогава престанала да се сравнява.

Защото разбрала, че не всяко дърво е създадено за едно и също.

И че най-тъжният живот не е този, в който си круша.

А този, в който цял живот се опитваш да бъдеш ябълка.

13/06/2026

Tова е детско съчинение, което се съхранява в Педагогическия музей в Париж. Темата му е да се опише птица или бозайник.

"Птицата, за която ще пиша, е бухалът. Бухалът не се вижда денем, а нощем е по-сляп и от къртица. Не знам нищо особено за бухала, затова ще продължа с друго животно, което си избирам – кравата.
Кравата е бозайник. Има шест страни: лява, дясна, горна и долна. В задната страна има опашка, от която виси четка. С тази четка се гонят мухите, за да не падат в млякото. Главата служи да излизат рога от нея и, освен това, защото устата трябва да стои някъде. Рогата са за да се бие с тях. От долната страна е млякото. Оборудвана е така, че да може да се дои.
Когато я доят, идва млякото и вече не спира. Как го прави това? Никога не съм го разбирал, но то тече с още по-голямо изобилие.
Мъжът на кравата е бикът. Бикът не е бозайник. Кравата не яде много, но онова, което изяжда, го яде на два пъти и така има достатъчно. Когато е гладна, мучи, а когато не казва нищо, значи, че вътре е пълна с трева. Краката й стигат до земята. Кравите имат много развито обоняние, поради което можеш да ги подушиш от много далече. И заради това въздухът в полето е толкова чист."

11/06/2026

Мимето

Имат си мама и татко дете -
и за детето си грижат се те.
Гледат го, сякаш е цвете в саксия,
всичко поднасят му те на тепсия.

Слага му баба в устенцата хляба,
таткото - млякото, супата - мама.
Глезят го всичките - обич голяма!
Мими се мръщи, потропва, пищи:

- Супа не искам, разбираш ли ти?
- Мамино Мими, що искаш кажи ми!
- Искам бисквити, ала шоколадови,
сладки, каквито ни дадоха Владови!

- Мъжо, бисквити иди донеси ти!
Татко излиза набързо по риза.
Носи кутия с бисквити, обаче
не тъкмо тия - и Мимето плаче.

- Тези не ща! Направете ми крем!
- Крем ли? Щом искаш, и крем ще дадем!
Мъжо, изтичай, яйца ми купи.
Мамино Мими, сега, потърпи!

Мими се плези, но радват се те,
Мими разглезено чедо расте!
Радост! Дочакват голямата слава -
Мимето им първокласница става!

Но първокласници с нея и те са -
всички са роби на тази принцеса.
Има ли Мими домашни задачи -
има и свита добри помагачи!

Своята работа татко зарязва,
синя хартия на ленти нарязва,
прави на Мимето ново сметало,
старото вече било овехтяло!

Мама лицето на Мимето мие,
бабата внучето трие с хавлия.
Грижи за Мимето - колкото щеш!
- Мими, почивай си, да порастеш!

В къщи случайно тя днеска сама е,
ала без работа Мими се мае.
С кални обувки лежи на чаршафа.
Гладна е тя - но далече е шкафа!

Как ще се мъчи яйца да вари!
Хляб да нареже е трудно дори!
Но се усмихва щастливият миг,
баба се връща - тя среща я с вик:

- Бабо, къде си се влачила ма?
Обеда как ще приготвя сама?
Баба слугува, а Мими яде.
- Бабо, водица! - И тя ѝ даде!

Връща се мама - тревога голяма!
- Мамо ма, копчето я ми заший!
Връзвай ми панделка и ме среши!
Идва и татко, нарежда му кратко:

- Хайде обувките ми почисти,
иначе, татко, защо си ми ти?
Ляга по гръб на кушетката Мимето,
а се залавят за работа тримата…

Тъй се минават години наред,
стават капризите нейни безчет.
- Искам на кино да ида. - Иди!
- Искам с прическа да бъда!- Бъди!

- Лятос желая да съм на море.
- Щом настояваш - тогава добре!
Мими израсна девойка прекрасна -
нежна, кокетна, добре издокарана,
само че с работа всякаква скарана!

- Моля те, Мими, ела помогни ми!
Ето, в мазето слезни за кюмюр!
- Как ще отида в мазе с маникюр?
- Слушай, момиче, хвани се на работа!
- Нека се хване за работа бабата!

Ех, че отмяна отгледаха те -
май че в саксията плевел расте!
Дайте на Мими кина, развлечения,
но не мъчете я с труд и учение!
Мими с труда не желае приятелство.
Принц потърсете за нейно сиятелство!

Асен Босев