Ива Петкова - Iva Petkova

Алтернативната комуникация не спира речта

Тази папка стои при мен в офиса.

PECS папка за алтернативна комуникация.
Закупена и направена за едно конкретно дете — с карти, съобразени с нея, с нейните нужди, с нейното ежедневие.

Преди почти три години я въведохме при едно прекрасно момиче.

Не защото се отказвахме от речта.
Не защото решихме, че тя „няма да проговори“.
Не защото това беше краят на нещо.

А защото беше началото.

Началото на това тя да може да иска.
Да избира.
Да казва какво иска и какво не иска.
Да влиза във връзка с възрастния.
Да комуникира, без да има нужда да минава през плач, отказ или проблемно поведение.

Много често родителите чуват, че ако въведем алтернативна комуникация, детето няма да стане вербално.

Това е един от най-болезнените митове.

Защото реалността често е друга.

Алтернативната комуникация не отнема гласа на детето.
Тя му дава начин да бъде чуто, докато речта още не е достатъчно стабилна.

Това момиче използва папката около 6–7 месеца.
И напредна изключително бързо.

От една картинка стигна до следващи нива за много кратко време.
Започна да иска повече.
Да разбира силата на комуникацията.
Да се обръща към хората.
Да участва.
Да бъде по-спокойна, защото вече имаше начин да каже нещо важно.

А днес?

Днес това дете е вербално.

Днес казва с цели изречения какво иска и какво не иска.
Днес смята двуцифрени числа.
Пише името си.
Пише телефонни номера.
Разпознава часовника.
Може да си плати сметката в магазина.

Днес тя е едно дете, което надгради толкова много, че всички около нея се гордеем от сърце.

И да — нейният път започна и с алтернативна комуникация.

Не като заместител на развитието.
А като част от стълбичката към него.

Понякога точно това е нужно на едно дете — не да чакаме речта да се появи сама, а да му дадем инструмент, с който още сега да започне да общува.

Да иска.
Да отказва.
Да избира.
Да бъде разбрано.
Да бъде спокойно.
Да бъде участник, а не само наблюдател.

Алтернативната комуникация не е провал.

Тя е подкрепа.
Тя е мост.
Тя е начин детето да има глас още преди думите да са готови.

Благодаря от сърце на майката на тази прекрасна госпожица, че реши да сподели папката с нас и да я остави да бъде част от обучителния процес и на други деца.

Понякога една папка носи много повече от картинки.

Понякога носи цяла история за развитие.

Понякога най-трудното решение за един родител не е дали да започне терапия.

А кога.

Често чувам:

„Да изчакаме още малко.“
„Може би ще го израсте.“
„И вкъщи ще поработим.“
„Да не го натоварваме сега.“

И аз много разбирам тази надежда.

Защото никой родител не иска да гледа детето си през притеснение.
Всеки иска да си каже:
„Може би ще се подреди от само себе си.“

Понякога наистина децата имат нужда от време.

Но когато има реално затруднение в развитието, бездействието също има цена.

И тя не е само във времето.

Представете си развитието като пирамида.

Едно умение стои върху друго.
Първо детето трябва да може да задържи внимание.
После да следва кратка инструкция.
После да изчака.
После да имитира.
После да учи по-сложни неща.

Когато едно основно умение липсва или е нестабилно, следващото няма върху какво спокойно да се изгради.

И малкият пропуск започва да става по-голям.
После още по-голям.
После вече не говорим само за едно умение, а за цяла верига от затруднения.

И това е едната част.

Другата е поведението.

Когато едно дете дълго време избягва трудните за него дейности, то започва да учи нещо много важно:

„Ако откажа достатъчно силно, може и да не го направя.“
„Ако избягам от задачата, няма да се налага да опитвам.“
„Ако плача, крещя или се съпротивлявам, изискването ще отпадне.“

И това не означава, че детето е лошо.

Означава, че е намерило начин да се справи с нещо, което му е трудно.

Само че този начин постепенно се затвърждава.

Тогава терапията вече не работи само върху самото умение.
Тя трябва да работи и върху отказа.
И върху избягването.
И върху ниската толерантност към трудност.
И върху това детето отново да се научи, че може да опитва.

А това отнема време.

Понякога много повече време.

С порастването нещата не стават автоматично по-лесни.

Детето вече е по-голямо.
Навиците са по-затвърдени.
Пропуските са повече.
Очакванията към него са по-високи.
А възможностите за наваксване често изискват много по-интензивна и продължителна работа.

И тук има още нещо, за което рядко се говори.

Когато детето вече е на 6, 7 или 8 години, понякога е много по-трудно да се намери подходящ терапевт, свободен час и екип, който да поеме случая. Не защото детето не заслужава подкрепа. А защото реално графиците на специалистите често са запълнени, а работата с по-голямо дете с натрупани затруднения изисква много повече ресурс.

И тогава родителите често казват:

„Добре, ще работим интензивно.“

Да.
Можем да работим интензивно.
Можем да положим много усилия.
Може и родителят да се включи активно вкъщи.

И това е изключително важно.

Но интензивната работа не връща напълно изгубеното време.

Има значение колко време е минало.
На каква възраст е детето.
Как реагира, когато излезе от зоната си на комфорт.
Как е свикнало да учи.
Дали вече има обучителни затруднения.
Какво е когнитивното му развитие.
Колко силно са затвърдени отказите и избягването.

Затова ранната подкрепа не е прибързване.

Тя е шанс.

Шанс да помогнем, докато пропускът още е малък.
Докато поведението още не е толкова затвърдено.
Докато детето има повече време да изгради уменията си спокойно.

Не с натиск.
Не с паника.
Не с усещането, че нещо „фатално“ се случва.

А с ясна оценка.
С навременна подкрепа.
И с мисълта, че детето не трябва да се бори само с неща, които са трудни за него.

Понякога най-добрата грижа не е да изчакаме.

Понякога най-добрата грижа е да започнем навреме.

📣 Обучение за родители:
„Социално поведение и развитие на социалните умения в ранна детска възраст“
Ако детето ви среща трудности в играта с други деца, изчакването, следването на инструкции или включването в група – това обучение ще ви даде практични насоки и разбиране кои умения стоят в основата на социалното развитие.
👩‍🏫 Лектор: Биляна Костова – сертифициран поведенчески анализатор с международен опит в работата с деца и юноши с поведенчески затруднения и разстройства от аутистичния спектър.
📅 30 май
🕤 9:30 – 12:30
📍 "Ива Петкова – Център за детско развитие" - Улица Майстор Алекси Рилец 6, 1618 София, България
💶 30 евро
📞 Записване: 0878 35 47 47
✉️ info@ivapetkova.соm
Линк към събитието:
https://www.facebook.com/share/1DWcH7CLBu/ Вижте по-малко

„Работим върху поведението от месеци“ — това ми казват родителите на консултация.

А после ги питам:
„А в магазина какво се случва?“

И настъпва тишина.

Това е проблемът.

Голяма част от терапията върху поведение се прави вътре в кабинета.
И там нещата изглеждат добре.

Детето седи.
Изпълнява.
Успокоява се.

Излизате обаче на улицата, на детската площадка, в магазина, в детската градина — и сякаш всичко научено изчезва.

Не е изчезнало.
Просто никой не е работил върху социално значимите поведения.

Какво значи това? 👇

Това са поведенията, които наистина се случват в живота на детето и на семейството.

▫️ Как се държи в магазина, когато не може да получи нещо.
▫️ Как се държи на площадката, когато друго дете му вземе играчка.
▫️ Какво прави в детската градина, когато трябва да чака реда си.

Това е ежедневието.
Не кабинетът.

И ако родителят не знае каква е функцията на конкретното поведение — защо детето го прави в този момент, какво печели от него — няма как да помогне в реалната ситуация.

Защото в магазина няма терапевт до тях.

Има само майката, детето и още двадесет души, които гледат.

Затова на консултациите винаги питам:

„Кои са трите ситуации в седмицата, които ви изтощават най-много?“

И тръгваме оттам.

Не от кабинета навън,
а отвън навътре. ✨

Честит Св. Св. Константин и Елена! 🌿

Днес празнуват две от най-слънчевите дами в екипа ми – Елена и Елеонора. 💛

Това са двама души, без които работата ми със сигурност би била много по-трудна. Благодарна съм, че са част от екипа ми – със своята всеотдайност, грижа, търпение и отношение както към децата, така и към техните родители.

Пожелавам им здраве, много лични и професионални успехи, вдъхновение и още безброй поводи за усмивки.
Нека продължават да носят светлината и топлината, които оставят около себе си. ✨

Много родители на консултация ми казват една и съща фраза — само с различни думи.

„Ако не бяхме постъпили в болница тогава…“
„Ако не го бях оставила при баба за две седмици…“
„Ако бях видяла знаците по-рано…“

Тази фраза започва с „ако“
и завършва с тежест, която носят години.

Искам да ви кажа нещо честно. 🤍

Да, всяко преживяване в детството оставя следа.
Всяка раздяла, всяка болница, всеки труден момент се отразява по някакъв начин.

Това е истина.

Но не е истина, че едно конкретно събитие е причината за затрудненията на вашето дете.

Развитието е сложно.

Зад едно сериозно забавяне стоят множество фактори — биологични, генетични, неврологични, средови.

Никое самостоятелно събитие, колкото и тежко да ви се струва в спомена, не носи цялата отговорност.

Вината, която носите, не помага на детето.

На детето му помага това, което правите оттук нататък —
не това, което сте направили или не сте направили преди три години.

Има минало, върху което не можем да повлияем.

И има днешен ден, в който можем:
✨ да поставим граница
✨ да въведем структура
✨ да изискваме
✨ да даваме шанс на детето да бъде по-самостоятелно

Това е работата.
Не самоосъждането.

Когато майката си позволи да остави „ако“-то,
в нея се освобождава енергия, която отива при детето.

И тогава нещата започват да се движат. 🌱

Може ли да влизам в сесиите с моето дете?

Краткият отговор е: "да, може."
Родителите винаги са добре дошли.

Но по-дългият отговор е малко по-важен.

Не всяко дете и не всяко семейство е подходящо да започне терапевтичния процес с присъствие на родител още от първата сесия.

И това не е защото родителят пречи.
Не е защото не е важен.
Точно обратното.

Родителят е изключително важна част от процеса.
Но понякога първо трябва да изградим структура.

Много от децата, които идват при нас, вече имат затруднения в ежедневието — с комуникацията, с изпълнението на инструкции, с участието в дейности, с това да приемат, че нещата няма винаги да се случват по техния начин.

И често вкъщи това вече се е повтаряло много пъти.

Родителят казва:
„Ела да се облечем.“
„Прибери играчките.“
„Донеси обувките.“

А детето отказва, бяга, протестира или веднага намира нещо друго.

И родителят, напълно човешки, в един момент казва:
„Добре, аз ще го направя.“

Не защото е слаб родител.
А защото е уморен.
Защото не знае какво още да опита.
Защото му е трудно да гледа детето си разстроено.

Когато започнем терапия, понякога трябва внимателно да изведем детето от тази позната рутина.

Не грубо.
Не насила.
А спокойно и структурирано.

„Първо една малка задача. После почивка.“
„Първо довършваме. После идва любимото.“
„Първо една стъпка. После игра.“

Ако детето е свикнало при трудност веднага да търси мама или тате и така да избегне задачата, много често ще направи същото и в сесията.

И това е естествено.

Мама и тате са сигурност.
Но понякога точно там задачата спира.

А в терапията често работим върху това детето да разбере:
„Може да ми е трудно — и пак мога да опитам.“
„Може да не искам — и пак мога да направя една малка стъпка.“
„Първо довършвам. После почивам.“

Това не е строгост.
Това е сигурност.

Затова в първите сесии понякога е важно първо да изградим връзка между детето и терапевта.
Да видим какво харесва.
Какво го затруднява.
Какво може.
Какво все още не може.
Къде липсва умение и къде има отказ от участие.

И чак след това да включим родителя по-смислено.

За мен родителят не е публика в терапията.
Родителят е част от екипа.

Но понякога този екип се подрежда на етапи.

Първо детето свиква със средата.
После изгражда връзка.
После започва да следва кратки инструкции, да изчаква, да се редува, да довършва.

И тогава включването на родителя вече не е просто „мама гледа отстрани“.
А е обучение.
Пренасяне.
Истинска подкрепа.

Разбира се, има деца, при които присъствието на родител е нужно още от началото.
Особено при по-малки деца.
Има и родители, които много ясно могат да подкрепят терапевта в сесията.

Но не винаги.

И това не прави никого лош родител.

Прави ни хора, които търсят най-подходящия начин за конкретното дете.

Най-важното в този процес е доверието.
Между родителите и терапевта.
Между детето и терапевта.
Между всички нас като екип.

Понякога детето напредва най-бързо, когато първо му дадем ясна структура.
А после поканим родителя в нея.

Защото целта не е детето да се справя само в сесия.

Целта е да пренесе тези умения в живота.
Вкъщи.
В ежедневието.
Там, където истински имат значение.

Благодаря на всички родители, които ни се доверяват в този процес.
Знам, че понякога не е лесно.
Но когато вървим в една посока, децата го усещат.