09/08/2026
Не може да я спаси от слепотата. Затова дядо ѝ решава да ѝ даде нещо, което слепотата никога няма да може да ѝ отнеме.
Така започва романът на Тома Шлесер „Очите на Мона“. Мона е на 10 години и получава пристъпи на слепота. Натъжен от това дядо ѝ решава, че ако съдбата на внучка му е да изживее целия си живот в мрак, трябва да направи всичко възможно, за да изпълни съзнанието ѝ с красотата на света. Така че тя да остане в паметта ѝ, когато вече ще е недоловима за зрението ѝ.
Дядото на Мона знае, че изкуството не лекува, но то може да служи на живота и да утешава. Затова започва да я води в Лувъра и други музеи, където всяка седмица разглеждат произведение на изкуството. Понякога с часове наблюдават картина или скулптура – коментират как видяното отразява живота и убежденията на твореца. Но целта не е Мона да получи просто знания за изкуството, а някакъв житейски урок – за любовта, загубата, страха, съмнението, меланхолията, взаимоотношенията. После Мона преживява житейски ситуации, в които може да прилага тези уроци.
Книгата обогатява не само заради въпроса, който поставя, а именно: „Какво означава да виждаш?“, не само като биологична способност, а като умението да намираш скрития смисъл пред привидно простите неща.
Книгата обогатява, защото тя е като малки биографични изрезки от живота на велики творци. Историята за това как Леонардо да Винчи е нарисувал Мона Лиза и защо я наричат „Джокондата“. Картина, която чака почти 400 години, за да се превърне в легендарната творба, която познаваме днес… и то благодарение на факта, че е била открадната. Книгата събуди любопитството ми към Рафаело, който е бил много прочут за времето си, но в същото време е умеел да държи славата си настрана и да се отдаде на изкуството си. Научаваме как импресионизмът се появява като подигравателна забележка на един критик към Клод Моне, но творецът си присвоил обидата като гордо название. Сърцето ни се свива от описанието на тежкия живот на Фрида Кало, която до смъртта си се бори с непрестанната болка, която плътта ѝ причинява, а изкуството е било единственото ѝ спасение. Това, което я поддържало жива срещу изкушението да умре.
Тома Шлесер разказва, че идеята за романа се появява след преживяването на тежка загуба, която нарича „непоявата на едно дете“. Мислено създава „идеалното малко момиче“ – умно, любопитно, жизнено и забавно, но също така уязвимо. Това момиче нарича Мона. Пише романа в продължение на 10 години, а героинята му Мона е точно на тази възраст – сякаш в продължение на 10 години я е отглеждал чрез писането.
Шлесер започва да пише за Мона след загуба. После създава момиче, което също живее под заплахата от загуба. А срещу тази загуба поставя не опита да задържиш всичко, а идеята да натрупаш достатъчно красота, смисъл и преживявания, които да останат в теб, когато нещо скъпо за теб вече го няма. #букток #книги
