Образователен център Автония

Тя му ражда десет деца и погребва три - а той ѝ се отплатил, наричайки я мързелива, ревнива и скучна.
🤨
Чарлз Дикенс е известен като един от най-великите гласове на литературата,който пише със състрадание за бедността, жестокостта и несправедливостта.
Но в дома си той е тиранинът.
🤨
Катрин Хогарт се омъжва за Дикенс през 1836 г., когато е на 21. През следващите 16 години тя ражда десет деца.
Десет бременности. Десет труда. Десет възстановявания, докато управлява домакинство, което никога не е спирало да се разраства, тъй като славата на Дикенс нараства.
Катрин погреба три , докато все още отглежда оцелелите, и все още управлявала социален живот на известния писател, който все очаквал тя да бъде перфектната викторианска съпруга.
🤨
И когато тялото ѝ се променя и напълнява след десет бременности, когато изтощението я събаря, когато мъката я кара да се оттегли - Дикенс се обръща срещу нея.
Той и напомня непрекъснато,че е неадекватна.
Той казва на приятели, че тя е психично нестабилна.
🤨
Той я обвинява за всичко нередно в живота му.
Тогава, на 45, той се влюбва в 18-годишната актриса Елън Търнан. Разводът бил невъзможен във Викторианска Англия без скандал, който би унищожил репутацията му.
Тогава Дикенс намира друго решение: просто щял да заличи Катрин.
През 1858 г., след 22 години брак, я принуждава да напусне дома им. Той имал врата между спалните им, тухлена – физическа стена, отговаряща на емоционалната.
Но това не било достатъчно жестоко.
🤨
Той публикува писмо – наречено „Нарушеното писмо“, в което се представя като жертва на несъвместим брак.
Той прави личната им болка публична, рисувайки Катрин като проблем, а себе си като благороден и дългострадален.
🤨
Викторианската публика, която обожавала Дикенс, му вярва. Кой би се съмнил във великия хуманитарен глас на потиснатите?

Катрин губи всичко. Нейният дом. Социалното си положение. И най-болезнено.... децата си..
Дори собствената ѝ сестра Джорджина избира да остане с Дикенс и да помага за отглеждането на децата на Катрин.
Това предателство може би е наранило най-много.
Катрин прекарва остатъка от живота си, живеейки тихо, запазвайки достойнството си, докато светът я забравя.

Но тя запазва нещо: любовните писма, които Дикенс ѝ е писал по време на ухажването им, когато бил млад и беден.

През 1879 г. Катрин прави една молба: тези писма да бъдат публикувани след смъртта ѝ, за да докаже, че някога – преди славата, преди Елън Търнан, преди жестокостта – той я е обичал.
Това желание е отхвърлено.
Писмата не са публикувани до 1935 г., 56 години след смъртта ѝ, когато снаха ѝ най-накрая ги подрежда. До тогава Дикенс е мъртъв от 65 години, литературен му гений е осигурен, личната му жестокост до голяма степен забравена или извинена.
🤨
Ето какво трябва да помним: Катрин Дикенс не била мързелива - тя беше изтощена от износване на десет деца, докато подкрепяла взискателната кариера на съпруга си.
Тя не била скучна - тя скърбяла за децата, които погребва и за съсипания брак.
Тя не била неадекватна - тя била жена, хваната в капан от система, която дава на съпруга цялата власт, а на нея нито един глас.
Чарлз Дикенс пише майсторски за несправедливост. Но той не можел да види - или не искал да признае - несправедливостта, която причинява на жената, която му е дала семейство, подкрепя ранната му кариера и била до него, докато той се издига на гребена на славата.
Катрин Дикенс не била проблемът.
Тя изтърпя това, и все пак запазва достойнството си до края. 😓
...................................................................................................................................
п.п. Животът на Ч.Дикенс не е бил никак лесен,пълен с бедност и лишения и сурова действителност...оформили поведението му. Само един факт от многото ще спомена....отхвърлянето му като ухажор на Мария Бийдъл, защото семейството и перспективите му са незадоволителни; надеждите му да я спечели и огорчението от загубата ѝ изострят решимостта му да успее на всяка цена да се доказва... Чувствата му към Бийдъл тогава и при по-късното ѝ кратко и разочароващо завръщане в живота му са отразени в обожанието на Дейвид Копърфийлд към Дора Спенлоу и в отношенията му към жените.Вече се е родило първото от десетте му деца; той се жени (през април 1836 г.) за Катрин, най-голямата дъщеря на уважаван шотландски журналист и литератор Джордж Хогарт...Забележете,КАТРИН не е била случайна...Радикален критик на британските институции, той очаквал винаги повече от „републиката на моето въображение“, но намира утешение в по-скоро вулгарните и остри практики за ненавист към тази,която е била до него,а именно Катрин...

Ако можех да подаря три неща на дъщеря си, това биха били…

1️⃣ Любов към себе си.
Искам дъщеря ми никога да не се съмнява в стойността си. Да се поглежда в огледалото и да вижда уникален човек. Да не търси ничие одобрение, за да се чувства пълноценна. Защото когато една жена обича себе си, тя се пази от разрушителни връзки, изправя се след всяко падане и върви с високо вдигната глава. Любовта към себе си е най-силният щит срещу свят, който понякога може да наранява.

2️⃣ Осъзнаване на собствената стойност.
Искам дъщеря ми да разбере, че заслужава уважение навсякъде, където стъпи. Че никой няма право да я кара да се чувства по-малка или да свежда мечтите ѝ до „капризи“. Желая тя да има смелостта да се бори за това, което копнее, дори когато ѝ казват, че е невъзможно. Да знае, че гласът ѝ има значение, че животът ѝ има значение и че тя има право да свети, без да иска позволение.

3️⃣ Вътрешна свобода.
Желая дъщеря ми да осъзнае, че истинското щастие не идва от това да угаждаш на всички, а от това да живееш в мир със себе си. Че най-важното одобрение е собственото. Искам да знае, че не е нужно да бъде съвършена, за да бъде щастлива – достатъчно е да се приеме такава, каквато е. Когато човек се прегърне безусловно, открива, че животът може да се живее с благодарност и автентичност.

ПОУКА:
Най-голямото наследство, което можем да оставим на едно дете, не са материалните блага, а здравите корени и силните крила.
Корени, които му дават сигурност кой е, и крила, за да полети смело към мечтите си. ❤️
Когато едно дете се научи да се обича, да се цени и да се уважава, нищо и никой не може да пречупи духа му.
И тогава, като родители, сме изпълнили най-свещената мисия – да дадем на света един цялостен и силен човек.

С Обич за Дъщеря ми ❤️

На 6 октомври 1014 г., в гр. Преспа, при вида на 14 000 ослепени български воини, след трагичната битка при Беласица от сърдечен удар умира цар Самуил.

В продължение на десетилетия той успява да удържи атаките на византийския император Василий II и дори му нанася няколко поражения. Непрестанните борби за надмощие с Византия продължават през цялото му управление.

След преждевременната смърт на царя, България не успява да издържи дълго на военния натиск на византийците. Четири години по-късно идва и краят на Първото българско царство.

Поклон!

На 2 октомври 1916 г., в бой с английски части загива Димчо Дебелянов.

В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежи на мобилизация и въпреки предчувствие, че няма да се върне. На 29 януари 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт с думите:

„Аз отивам да изпълня патриотичния си дълг и зная, че няма да се върна; ще блесна като звезда и ще угасна“.

ЕДИН УБИТ

Той не ни е вече враг -
живите от враговете
бурна ги вълна помете
нейде към отсрещний бряг.

Ето, в хлътналия слог
легнал е спокойно бледен
с примирена скръб загледан
в свода ясен и дълбок.

И по сивата земя,
топлена от ласки южни,
трепкат плахи и ненужни
с кръв напръскани писма.

Кой е той и де е бил?
Чий го зов при нас доведе,
в ден на вихрени победи
да умре непобедил?

Клета майчина ръка,
ти ли го в неволя черна
с думи на любов безмерна
утеши и приласка?

Смешна жал, нелепа жал,
в грохотно, жестоко време!
Не живот ли да отнеме
той живота свой е дал?

И нима под вражи стяг
готвил е за нас пощада? -
Не, той взе що му се пада,
мъртвият не ни е враг!

Поклон!

Преди няколко дни, докато Алба си играеше на детска площадка в търговски център, едно дете се приближи до нея и ѝ каза: „Изглеждаш като зомби.“
Алба отговори с поразителна простота: „Не съм зомби, аз съм Алба.“
Разбрахме, че се случва нещо и се намесихме, виждайки, че ѝ е трудно. Малко по-късно пристигна и майката на детето, която просто се оправда, казвайки: „Той е малък.“

Не пиша този пост, за да защитя Алба или красотата ѝ: че тя е прекрасно същество е очевидно, а който не го забелязва, вероятно наистина е зомби.
Нито го пиша, за да подам сигнал за случилото се.

Същността е друга: трябва да преобърнем концепцията за „нормалност“ и „несъвършенство“.
Това дете просто не е било научено да разпознава, че в света съществуват различни хора.
И майката, разбираемо неподготвена, не успя да му обясни, че съществуват деца със синдром на Даун.
Този случай ми напомня колко е спешно да се говори за различията и уврежданията, навсякъде и по всякакъв начин: в книгите, в социалните мрежи, в училище, по площадите.
Защото все още има много работа, докато дойде денят, когато едно дете, срещайки Алба за първи път, или някой друг човек със синдром на Даун, ще може просто да ѝ каже: „Ти си прекрасна.“

Лука Трапанезе

МИЛИ РОДИТЕЛИ, децата днес тръгват на училище, време, в което да се замислим как ги възпитаваме, така че освен да бъдат послушни, любознателни и старателни, да бъдат добри хора. Да приемат различните, без подигравки, без ирония, а с уважение. Малките жестове и думи имат голямо значение. Научете ги, че в света има хора, които са различни по външен вид, по способности, по начин на мислене, и че това е нещо, което трябва да се уважава. Научете ги НА ДОБРОТА И ЧОВЕЩИНА! Това е вашата най-важна задача, a ако не успеете, значи сте се провалили във възпитанието на децата си! Успех на всички и честит първи учебен ден!
Struma.com

Мили майки, няма вечно да е трудно. Обещавам! Спират да плачат, започват да разбират повече, да се заиграват сами и да лягат навреме. Нощните будувания отминават, а ранните ставания се заместват с излежаване и смях в леглото. Готвенето се превръща в навик, който правиш между другото. Подреждането вкъщи става по-малко, защото те се научават да прибират играчките си сами. В един момент започват да ти казват, че те обичат и да те целуват за лека нощ. А такава нежност отмива цялата умора от деня, дава безкрайни сили и неземна топлина. Започват да говорят с теб, да разказват деня си, да имат свой собствен живот, минава си времето, стават големи хора и се затрупват с ангажименти. Порастват. Отлитат. И след години ще искаш да се будиш посред нощ и някой да има нужда от прегръдката ти, от това да го завиеш. А стаята ще е отрупана само със спомени от едни до безумие щастливи години...