The Forgotten Civilization

Следи от културен обмен по света.

Композирани като блестящи слънца с лъчи от хурки—елементи, произхождащи от народните ни занаяти—това са трите бронзови релефа на фасадата на Българския културен институт в Будапеща, Унгария.

През 1968г. проектът е възложен от българското Министерство на културата и Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина (начело с гл. секретар Лев Страхилов), по повод плановете за разширяване на българската културна база в Будапеща. По това време сградата на института, с площ около 130-140 кв. м., била твърде малка за развиващите се дейности. В съответствие с българо-унгарското споразумение за дейността на техните културни центрове, институтът получава ново помещение (500 кв. м., на две нива) в непосредствена близост до Държавната опера, на една от най-оживените улици в града (бул. “Андраши”, тогава “Непкьозтаршашаг”—“Народна република” на български).

Изпълнението на строителните работи било възложено на Държавната строителна компания за обществени сгради в Будапеща и в началото на 1969г. започват строително-преустройствените дейности. Тогава авторите на релефите продължили тяхното проектиране. Първоначалните скици предвиждали само един от трите да съдържа декоративно-композиционни елементи, а другите два: надписите “BULGAR” и “KULTURA”. Но вдъхновени от народното ни творчество, впоследствие колективът решава и трите да изобразяват декоративни мотиви: хурки наподобяващи слънчеви лъчи. Така произведенията придобиват по-ясно изразено и културно представително съдържание. Работейки съвместно с местните органи в Будапеща, те са били завършени навреме за тържественото откриване на новото седалище на института на 27 януари 1970г*.

Тези, на пръв поглед скромни произведения са единственият съвместен проект на дългогодишните приятели и колеги, скулпторите Георги Върлинков и Росица Тодорова (Мишева). Като допълващ елемент към вече красивата историческа сграда, двамата успяват да създадат деликатно и ненатрапчиво присъствие, което не търси внимание. То е там, за да въведе посетителя в атмосферата на българските културни традиции.

—

Скулптори Георги Върлинков и Росица Тодорова (Мишева)

Проектирано: 1968-1969г.
Изпълнено: 1969г.

гр. Будапеща (Унгария)

—

(c) Стефан Спасов / The Forgotten Civilization

Фреска, изградена в духа на старите ни пластически традиции (чрез естетическия език на възрожденските зографи), това е произведението на илюстратора-монументалист Иван Кожухаров, разположено срещу входа на етнографската музейна сбирка в Рилския манастир.

След почистването и реставрирането на някои от манастирските стаи през 1963г. от Комитетът за изкуство и култура и Националния институт за паметници на културата е предложено решение за художествено обогатяване на комплекса. По повод тържественото откриване на новата музейна експозиция през юни 1965г. в новото крило срещу музея е завършен стенопис по проект на младия художник Иван Кожухаров. Художникът, който до този момент е работил предимно в областта на книжната илюстрация, тук навлиза в сферата на монументално-декоративното изкуство. Този първи негов стенопис свидетелства за зряла връзка с традициите на старото зографство, претворени чрез фина съвременна чувствителност—качества, които впоследствие се разгръщат в значими негови монументални реализации (сграфита, мозайки и стенописи).

Фреската е посветена на строителите, дърворезбарите, зографите и будните българи, които след пожара през 1883г. са давали своята лепта за утвърждаването на манастира като съкровищница на българската култура.

В следващите години и други преустроени манастирски помещения са обогатени с произведения на художници, като Венко Колев (керамично пано), Венелин Вълканов (стенописи), Владимир Златков (дърворезба) и др.

—

Художник Иван Кожухаров
Художник Пеньо Вълчанов (помощник изпълнител)

Проектирано: 1964-1965г.
Изпълнено: 1965г.

Рилски манастир

—

(c) Стефан Спасов / The Forgotten Civilization

“Едни от най-добрите ми работи по мое мнение са на съвременна тема. […] Съвременната тема не значи пряка илюстрация на съвременна ситуация. […] Нужно е едно постоянно настройване на съзнанието към проблемите на съвременната действителност и една постоянна морална отговорност, която художникът би трябвало да носи.” — худ. Йоан Левиев (за отразяването на съвременността в изкуството, 1972г.)

Фокусът тук пада върху идеята, която лежи в основата на дадено творение и върху степента, в която нейната цялост е съхранена. В поетичния свят на образите, вплетени из съвременното монументално изкуство, особено предпочитание често взимат героите от античното минало. Като наши предци, те са изобразени с гордост, свързани са с Митологията на човечеството.

През 60те години, поради засиленото развитие на административните сектори на Пловдив, тогавашният Градския народен съвет (начело с главния архитект Николай Гюлбаров) инициирал програма, насочена не само към формалните аспекти на архитектурното изграждане на града, но и към идейно-художественото възпитание на населението. Тогава редица пловдивски художници са се стремили да отговорят на този призив, всеки чрез своя собствен художествен език.

Като реализиран пример от тази програма, разположено при входа на жилищния комплекс “Юрий Гагарин” се откроява мемориалното мозаечно пано “Икар”* (понякога наименуван “Гагарин”), посветено на първия човек, достигнал космоса, съветския космонавт Юрий Гагарин (роден 1934г., излетял 1961г., загинал 1968г.)

Тук обаче не е изобразен трагичният Икар, който се е приближил твърде близо до слънцето и е загинал. Напротив, тук виждаме коригирания Икар. Гагариновият Икар. Икар, като израз на колективното постижение на Човечество. Тук се почита човека, който е полетял, докоснал небето (космоса) и се е завърнал, за да го разкаже—посявайки семената на амбиция, вдъхновявайки цели поколения да отправят поглед към звездите.

Това романтично отношение към миналото и настоящето, заедно с устремния поглед към бъдещето, е наситено с дълбоко преживян хуманизъм.

Макар мозайката като цяло да е добре запазена и до днес, това не означава, че не са настъпили някои намеси. Например декоративната урна вляво от паното липсва. През последните години е добавен шпил с планетно тяло зад паното. Първоначално в дланта на изобразения Икар е имало алуминиево слънце—символична алюзия към силата, довела до неговата трагична съдба, тук преосмислена като покорено постижение. Този елемент изчезва някъде през 90те години и мястото остава празно. През 2017г. от организаторите на честванията на Международния ден на авиацията и космонавтиката в Пловдив, е направен опит тази липса да бъде компенсирана чрез добавянето на гравиран портрет на Юрий Гагарин на негово място. Безспорно похвална инициатива, но това допълнение напълно отнема поетичния и многопластов характер на мемориалното пано, превръщайки го в прекалено буквален.

Ако се върнем към мисълта на Йоан Левиев: това, което някога е било загатнато, днес е заявено. А когато е заявено, то губи именно онова качество, чрез което е оставало живо в настоящето. Това вече не е акт на настройване, а на опростяване—обезсилващ онази морална отговорност, която художникът следва да носи.

—

Художник Йоан Левиев
Инженер Велю Ал. Велев

Проектирано: 1968-1969г.
Изпълнено: 1970г.

гр. Пловдив

—

(c) Стефан Спасов / The Forgotten Civilization

Привидно загадъчната кубична форма се появява сякаш окачена над малък тревист хълм*. Нейната фасада—алуминиев растер, обвит в завеса от отразяващо термопанелно стъкло—кани минувачите да гадаят какво се крие вътре..

Натъкваме се на сграда, която категорично отхвърля представата, че архитектурата се създава чрез скъпи материали или декоративни (пластични) елементи. Тук, архитектурата се разкрива чрез сдържаните качества на своето конструктивно и обемно решение.

Това е изоставената и почти забравена бивша Административна сграда на Строително-монтажното предприятие "Метални конструкции” (в Софийския квартал “Младост 1”). Проектирана е от директора на предприятието, инженер Румен Младжов—който сред множеството си проекти е бил и заместник-ръководител на строителството на НДК. Сградата е и първата експериментална противоземетръсна конструкция в страната, изградена по нов за времето си метод.

Оригиналността ѝ е във факта, че цялото ~11метрово тяло на сградата лежи върху четири метални колони, запълнени с бетон, поставени върху противоземетръсна основа от сачмени лагери и подсилени стоманени пружини. Изградена е като сглобяема метална конструкция, което позволява сходни бъдещи проекти да бъдат реализирани с впечатляваща ефективност (между две седмици и месец, като самият монтаж отнема не повече от седем дни).

Днес, с изключение на ресторанта, който се е прилепил към някогашните гаражни помещения на сградата преди около десет години, е наистина обезкуражаващо да се наблюдава как подобно инженерно постижение потъва в занемаряване и изоставяне.

За онези, които се замислят, сградата остава забележителна демонстрация на инженерна изобретателност, на новаторски строителен метод и на вложеното в нея проектантско експериментиране. Нека подобни примери продължат да служат на архитектурната мисъл.

—

Преди помещенията ѝ да бъдат отдавани под наем на различни фирми през 90те и началото на 2000те години, четириетажната сграда е разполагала с тераси на първия и четвъртия етаж, докато вторият и третият са били предназначени за административни и проектантски кабинети. Целият приземен етаж е бил отреден за кафе-сладкарница за работниците на предприятието.

—

Архитекти Владимир Ножаров и Елена Младжова
Инженер Румен Младжов (гл. проектант)

1987г.

гр. София

—

(c) Стефан Спасов / The Forgotten Civilization

Понякога само скулптура. Понякога скулптура и слово. Така е още от античния свят.

Значението на пластичните изкуства—и респективно скулптурата—в ежедневието ни се крие в способността им да хуманизират (да “оживяват”) жизнената среда. Без тяхното присъствие пространствата се свеждат до чиста функция, лишена от памет и мярка.

Когато им се даде възможност, тези произведения допринасят за естетическото възпитание на обществото. Отвъд конкретната им символика или поканата им за съзерцание, първа крачка към тяхното възприемане е да бъдат забелязани—от забелязването произтича разбирането, а от разбирането става ясно, че заобикалящата ни среда може да носи смисъл.

Стремежът е да се избегне превръщането на пространствата в “складове на открито”, а по-скоро да се постигнат музеи на открито. Тази област на естетическото оформяне на градската среда—предназначена да развива неповторимия образ на населените ни места—изисква отговорна и обективна практика. Някога решенията са се вземали от експерти от творческите съюзи, от управление “Архитектура и благоустройство” и с участието на главния художник на дадена община, за да се намери подходящото художествено решение за дадена среда. Днес обаче изглежда, че повечето инициативи (частни и обществени), строителни и ремонтни дейности, са некоординирани и пренебрегват тези съображения.

Въпреки това, произведенията стоят, като непобедими свидетели на своето време. Често забравени, скрити, занемарени, но винаги съхранили своето достойнство. Това, което ги обединява, е дълбоката им връзка с Живота, с Човека.. с могъщия пулс на вечно жизнената Природа. Остава също толкова важно произведенията на изкуството да получават здрава среда за обитаване—една дисциплинирана дейност, която трябва да продължи, ако искаме да уважим както художниците, така и характера на градските ни пространства.

—

(c) Стефан Спасов / The Forgotten Civilization

Дошъл е моментът цикълът да се затвори и някога скритата, философски наситена мозайка "Памет" (при вход А3 на Национален дворец на културата - НДК) неотдавна бе възстановена, благодарение на инициативата на ръководството на НДК—позитивен пример за възвръщане и изваждане на светло на забравено изкуство.

В продължение на години това произведение беше пренебрегвано и затворено зад преградна конструкция, използвана като складово пространство за бившия бар Studio 5. Решенията, довели произведението до това състояние, са трудни за оправдаване, но с поглед напред този акт на реставрация заслужава признание и бележи една адекватна стъпка в опазването на културното наследство.

В "Памет" художникът Стоян Куюмджиев черпи от своите естетически средства на монументална статичност и емоционален заряд (забележими в негови реализации в Нова Загора, Русе, Сливен и др.) Тук произведението размества движението на историческото време през множество фини пластове, то се държи именно като самата памет. То се явява фрагментирано и ритмично—с усещане за движение към нещо, нещо сродно с препредаването на време и култура. Ръката на централната фигура, нежно протегната, поднася едно деликатно листо. Този жест звучи съзнателно, сякаш да подскаже, че продължението на това историческо минало не става автоматично, а е избор, направен от нас, съвременниците на този исторически момент.

Фигурите, както и заобикалящите композиционни елементи (скулптурният торс, средновековната структура и др.), изплуват от камъчетата само дотолкова, доколкото да внушат далечен спомен, преди отново да се разтворят в абстракцията. Това позволява на зрителя да разпознае тези форми, да усети техния смисъл, но в крайна сметка те се отдръпват в спомена за едно отдалечено минало (като присъствие, което може само да се усеща).

Докато голяма част от монументално-декоративните произведения на територията на Националния дворец на културата (конкретно при подземния център), за съжаление, вече са били разрушени или скрити, да си пожелаем да продължат подобни възстановителни действия, за да бъдат съхранени и опазени онези, които все още са останали.

—

За повече от реставрацията: https://www.facebook.com/share/v/1Ap2XKm8P2/

—

Художник Стоян Куюмджиев
Архитект Александър Баров (с колектив)

1981г.

гр. София

—

(c) Стефан Спасов / The Forgotten Civilization

Миналата седмица в Троян се състоя откриването на втората фотоизложба и първото издание (книга-албум) на този проект—издание, което предлага поглед из монументално-декоративното наследство на Троян и неговите околности.

Качената тук част от презентацията на събитието очертава в по-голяма дълбочина идеята зад Забравената цивилизация, нейната мисия и мястото на Стенни разкази" в нея.

[описания под снимките]

Благодаря на Музей на народните художествени занаяти и приложните изкуства - Троян за поканата и възможността за това сътрудничество. Сърдечно благодаря и на всички, които отделиха време да присъстват на откриването.

—

Дизайн (издание, изложба, презентация): Stefan Kristian Spassov

—

Репортаж: https://www.bta.bg/bg/news/bulgaria/regional-news/troyan/1027109-posterna-izlozhba-i-kniga-album-posveteni-na-stennoto-izkustvo-v-regiona-byaha

Съвсем наскоро бе взето решение за саниране на група блокове в ж.к. “Здравец” в Ловеч. В процес на тази намеса застрашени са от премахване две от трите мозаечни композиции, част от триптиха “Човекът и труда”—един от редките мозаечни триптиси у нас.

Мозайките, разположени върху калканите на трите блока при входа откъм Плевен, са били проектирани за тогавашния ж.к. “Маркс-Енгелс”* (днес “Здравец”) от колектив с ръководител художника Боян Димитров, в състав Васил Димитров и консултант скулптора Любомир Гуляшки. Проектът за целия жилищен комплекс е дело на архитект Росица Гондова (с колектив), а строителните дейности са продължили от 1967 до 1978г.

Самото произведение, замислено през 1974г. като част от програмата за монументална украса в града, е изпълнено за две години (1976-1978), поради мащабността му и вниманието към детайла. В изпълнението му са взели участие десетина доброволци, художници и специалисти.

Мозайките в триптихът представят идейно смислени композиционни търсения: оригинално построени и свежи по графично виждане, наситени със символи на съзиданието, науката и техническия прогрес. С тяхната “плакатност” присъства едно ярко смислово въздействащо художествено решение (неслучайно ръководителят на проекта е отличен за постижения в приложното изкуство през 1975г.) Първото пано отляво е посветено на съпротивителното движение, последното вдясно – на строителите и поколението, съградило съвременния дух на града. А централната мозайка, в абстрактно-конструктивен език, издигаща се като пирамиден поток от енергия и знание, действа като апотеоз на съвременната наука. И трите, изпълнени в пастелна и земна палитра, която едновременно ги вписва органично в околната среда, без да ги прави прекалено наситени или натрапчиви.

Относно предложението, направено от независимия общински съветник Красимира Дренчева, мозайките да бъдат внимателно отделени от калканите и съхранени, в статия на БТА е цитиран Мирослав Йонков от ПП-ДБ: “С парите, които биха били нужни за това [грижа към произведенията], спокойно можем да си доставим от 'Лувъра' някой експонат, за да му се насладим за един месец.”

Подобно сравняване е изключително неуместно, защото не може да се противопоставя нещо, което ще присъства за няколко седмици, на друго нещо, което ще остане на мястото си за поколения. Още повече, че облагородяването на едно пространство не може да се приравни на временна изложба, без значение дали съдържанието ѝ е безценно.

Не бива с лека ръка да се променят интериорни и екстериорни решения, без разбиране за тяхната стойност и без адекватен анализ в полза на културното и естетическото наследство. Гордеем се с това, че възстановяваме пораженията, нанесени от времето върху средновековни произведения, например, а в същото време допускаме да се унищожават цялостни художествени решения от времето на модернизма, при това плод на колективни талант и усилия?

—

Художници Боян Димитров (ръководител) и Васил Димитров
Скулптор Любомир Гуляшки (консултант)
Архитект Росица Гондова

1976-1978г.

гр. Ловеч

—

(c) Стефан Спасов / The Forgotten Civilization

Тъй като наскоро се вдигна шум около тихомълком взетото решение да бъде обявен за продажба парцелът, който обхваща бившия Правителствен балнеосанаториум – Банкя (днес: амортизиран и изоставен), от изключителна важност е да се обърне внимание и на някои от все още съществуващите произведения на пластичните изкуства, които някога са били отражение на постиженията на художествения синтез.

Решението да се използват не фигурални а геометрични и органични форми не е било случайно. Пред множеството художници-проектанти е стояла отговорната задачата да внесат нова чувствителност в архитектурната среда, без да я нарушават или обезпокояват. Така се ражда усещането за симбиоза между *природните форми и архитектурния образ, вплетена в богатия природен контекст.

Най-емблематични и добре запазени (поради разположението им в сводовете на фасадата) са 8те на брой циментови решетки на художника Сашо Попов—проектирани още през 1972-1974г. Като чисто естетическа задача, реализираните от бял цимент модулни решетки виртуозно са се вписвали в архитектурната форма на сградата. Самата архитектура е сурова и строга в своята естествена красота, но тук нежните кръгови форми привнасят лекота, хармония и топлота.

Друго съхранено, макар вече силно компрометирано произведение, е керамичното пано [глазиран шамот] в коридора между главното фоайе и ресторанта, на художника Христо Михайлов. Висококачествено изпълнено, паното е изградено чрез внесения ритъм в дългите извити линии, които напомнят топографски форми и в тях отеква богатството на природния пейзаж около самия комплекс. Релефът обхваща и част от камината в приемната.

Недалеч от керамиката откриваме и следа от декоративната каменна стена на художника Вангел Ставров, проектирана като цялостна вертикална структура, издигаща се от долния до горния етаж при стълбището. Мащабното произведение [бял врачански камък] изгражда естетическа структура върху иначе плоската стена, напомняйки водна каскада—отзвук от минералните води в този край.

За съжаление, повечето от другите произведения вече са унищожени, силно повредени и/или откраднати: гоблени на худ. Лиляна Чаушева, декоративна керамична решетка на худ. Любен Пашкулски, дървена решетка на худ. Емил Николов, декоративна каменна стена и водно огледало на худ. Марин Коцев и Йордан Палавранов и др. (допълнение и описание в бъдеща публикация).

Фондацията Ново архитектурно наследство / Bulgarian Postwar Architecture в последните им публикации вече очертаха архитектурната стойност на обекта и активно действат в борбата за неговото запазване като част от архитектурното ни наследство. Трябва да се знае, че художественият синтез е съществена характеристика на следвоенния модернизъм у нас. При реставрация на обекта автентичното следване на архитектурния език (естетика) е първостепенна грижа. В допълнение към каузата, насочването на вниманието към художествените произведения е необходимо не само като проявление за силното развитие на тогавашния стремеж за синтез (архитектурата – пластичните изкуства), но и като продължител на паметта за творческия дух на епохата.

—

Художници Сашо Попов (модулни циментови решетки), Христо Михайлов (декоративно керамично пано), Вангел Ставров (декоративна каменна стена) и др.
Архитект Павел Николов

1977г.

гр. Банкя

—

(c) Стефан Спасов / The Forgotten Civilization

Съчетание на скромни материали със символна наситеност: на пръв поглед “някакво си нещо” от миналото, а всъщност – артефакт, плод на една забравена идея. Из страната, разпилени по градове и селца, все още се срещат останки от това отминало време.

Въпросната декоративна пластика е проектирана* към края на 1984г., във връзка провеждането в България на Третата международна детска асамблея “Знаме на мира” (София, 1985г.) Предназначена за оформяне на различни външни пространства (тревни площи, училищни дворове, детски площадки) тя е сглобена от две заковавани фазерни плоскости. Върху нея емблемата на детската асамблея—създадена още през 1979г. от художника Асен Старейшински—е каширана върху изрязан по формата ѝ фазер, придавайки усещане за пластичност на целия обем.

Поставена на тревната площ до Градския младежки дом в Кричим, пластиката допълва темите за младост и творчество, чрез насрещните “Птици” [полиран месинг] на скулптора Петър Балъкчиев (1985г.) Със своите различия, но и допълвания, заедно двете творби откриват диалог между форма и символ.

Макар замислена с временен характер, пластиката за детската асамблея стои достойно и до днес. По нея личат леки промени, като модификации на емблемата и преработено оцветяване. И все пак, освежавана, тя продължава да носи духа на едно време, в което естетическото възпитание е вървяло ръка за ръка с нравственото. Не е случайно разбирането, че изкуството е най-краткият път до детската чувствителност за доброто и хармонията.

—

Художник Марлен Ковачева

Проектирана: 1984г.
Поставена: 1985г.

гр. Кричим

—

(c) Стефан Спасов / The Forgotten Civilization

При създаването на герба на своя град, габровци са изписали девиза “Труд и постоянство”. Това е градът на ОХИ [Обща художествена изложба] “Човекът и трудът”. Чрез средствата на монументално-декоративното изкуство, битът и трудът съживявали своето романтично олицетворение.

Със същата тема е свързан и скулптурният релеф “Плодородие” [бетон], разположен върху източната фасада на бившия хотел “Янтра” (днес: “Янтра Тауър”), който някога е намерил своя израз във взаимодействието между светлина, текстура и материал. Бетонът върху гладката, сива мазилка на хотела е стоял сполучливо, вписвайки се естествено в монолитната среда*.

При реконструкцията на сградата (2022-2024г.) обаче, бе допусната неуместна цветова намеса, превърнала фасадата в крещящ дисхармоничен колорит. Добре е, че паното не е премахнато, но постигането на адекватен архитектурно-художествен образ изисква чувствителност към средата, разбиране естеството на материалите и уважение към първоначалния замисъл.

През 60те години, и особено през 70те, Градският народен съвет на Габрово обръща сериозно внимание на декоративните елементи по фасадите на сградите (както и на други градски пространства—площади, витрини и пр.), за да се даде възможност да се моделира по подходящ начин всеки кът на града.

Търсено е едно тематично единство, както и разнообразие в жанрово отношение, при техниката и изпълнението на декоративните изкуства в града. Нека не забравяме, че градът е жив организъм, в който изкуството диша заедно с Човека. За съжаление, изглежда че тази връзка е останала неразпозната при реализацията на днешния “Янтра Тауър”.

—

Скулптори Венелин Антонов и Димитър Каменов
Архитект Кънчо Бонев

1977г. (релеф “Плодородие”); 1972г. (сграда)

гр. Габрово

—

(c) Стефан Спасов / The Forgotten Civilization