06/09/2024
Спомен за проф. Галунка Белчева
Беше винаги стилна. Авторитетна, взискателна и много внимателно слушаща - дори когато не даваше вид, че те слуша. Беше тази, "чието мнение значи нещо", измежду всички знаячи и помагачи в онези най-ранни детски години, когато някой ДРУГ е взимал решенията за мен и моето бъдеще, и е определял аз за какво ставам и дали ставам.
И нейното мнение беше, че аз съм от тези хора, които ТРЯБВА да се занимават с пиано.
Надали името ѝ говори нещо за повече от 1% от аудиторията днес. Затова няма как да знаят, че Галунка беше една Миранда Пристли в клавирната педагогика на късния 20-и век. Една жива легенда, дори само заради факта, че е била целуната от съдбата, да учи лично от Димитър Ненов - геният на българската музика.
Момент - това прави още едно име, което не е познато на повече от 2% от българите и повече от 20% от българските класически музиканти. Е...
Няма да забравя това изказване от първите часове по история на тема Васил Иванов Кунчев (Левски): "Ако Левски беше явление на която и да било национална действителност, извън българската, той щеше да е историческа явление със световна значимост. Но ПОНЕЖЕ се е родил българин - не е."
Точно същото следва да се каже в еднаква степен за Димитър Ненов. На първо място, като композитор, но в не по-малка степен като пианист и педагог с изключителен принос към клавирната педагогика.
Галунка Белчева беше негов възпитаник не само като фактология, а по дух. И си личеше! Тя никога не говореше за него - най-малко с 12-годишното дете в мое лице, с което работеше изцяло про-боно, изцяло некомерсиално, във всеки смисъл и значение на тази дума. Никога никой не ми е казвал ЗАЩО го прави; не ми е и идвало на ума да се запитам тогава. Единственият отговор, който мога да дам днес е, защото е виждала смисъл в това. Не знам...
Да работиш творбите на Ненов с Галунка Белчева е исторически шанс, който са имали единици хора в света. И аз отчитам това като изключителна привилегия и чест - няма друга дума за това.
Винаги е пред очите ми, в бледо розов костюм от пола и сако, и дамска шапка в същия цвят. Главата ѝ, леко приведена на ляво, седи и слуша, неподвижно като статуя. Леко, едва забележимо кимване е знакът, че е доволна от чутото...
Когато работеше в урок, тя беше една коренно различна действителност: работехме на нейното Steinway & Sons пиано. Старо, леко глухо, но необикновено - както всеки Стейнуеи. Не помня нищо в конкретика, освен че много добре знаеше какво иска. И много добре знаеше как да го изкара от ученика, включително на крехка възраст и с ограничени възприятия и познания за... всичко.
Никога не повишаваше тон, никога не се ядосваше, никога не изпадаше в пасивно агресивни, нито в агресивно агресивни изблици, характерни за преобладаващата част от съсловието. И никога не търпеше компромиси. Обясняваше всичко по най-простия възможен начин, "като за идиот". И не пускаше - докато не стане.
Няма да забравя: "ТРЯБВА ДА СЕ ХРАНИШ, МОЕТО ДЕТЕ! Когато беше войната даваха купони ТеФеРе (тежък физически труд) на хора от две категории: тежкоработници И ПИАНИСТИ! Свиренето на пиано е ТЕЖЪК ФИЗИЧЕСКИ ТРУД - това трябва да разбереш!"
Полудявах всеки път, когато го чуех, ей, Богу! Не разбирах защо ми говори тези неща. не разбирах какво значи да бъдеш концертен пианист, и какво значи да превърнеш психо-физиологичната атлетика в свой начин на живот и обричане, при което няма лиги и подразделения. Няма мъже и жени. Няма килограми: но има съревнование и съпоставка. Има критерии и те са безмилостни и безгранични. Няма награда, нито признание: има едно безкрайно търсене на ОПТИМУМА, а таванът е БОГ.
От перспективата на 12-годишното ми аз, неориентирано, малко, хилаво момиченце, всичко това бяха непонятни, измислени клишета и предразсъдъци на стари хора. И въпреки всичко - тя успяваше да извади от мен максимума. И винаги, съвсем мимоходом, някак встрани. без апломб и велики изявления или очаквания.
Всичко това ви звучи като някаква отвлечена абстракция и хвалебствие, чиито смисъл и повод ви бяга, знам.
Не можете да го разберете, ако не разберете това - Ненов е бил безкрайно много и различни неща - изключителен във всяко едно!.. Но повече от всичко друго, той беше мистик на творческата енергия и търсене.
Нещо от тази негова искра имаше в Галунка. И нещо от тази безусловна, идеална отдаденост на изкуството като мисия и висше търсене, а не като долнопробна чирашко-занаятчийска дейност и бизнес за припечелване.
В крайна сметка, Галунка, както и Ненов, принадлежаха на едно друго време... което е минало.
Остава постигнатото от тях, като ехо през коридорите на миналото.
Казват, че човек живее чрез децата си - никой от двамата е нямал такива. Но живеят в този някакъв процент, за когото те са променили нещо малко, но ужасно съществено.
Иска ми се да имах нейна снимка, но дори не откривам такава в нета. Иска ми се да знаете, че такъв човек и артист е въобще съществувал. И това е прекрасно!
С благодарност на проф. Галунка Белчева
Malena Sheytanova