09/09/2026
За нашата среща и рожбата ни, която нарекохме “СИСТЕМНА ИНТЕГРАЦИЯ”, през очите на Герчето Маркова:
“Идеята не се появи изведнъж и не започна с желание просто да поставим един до друг два различни метода. Всичко започна в Индия. Или поне там за първи път си дадохме сметка, че между работата на Тотка и моята има много повече срещи, отколкото сме предполагали.
Далеч от ежедневния ритъм, някъде между разговорите, преживяванията и онези моменти, в които човек има повече пространство да чуе не само другия, но и себе си, започнахме да говорим за хората, с които работим, за историите, които носят, за тялото, за принадлежността, за онези реакции, които понякога не могат да бъдат обяснени само с това, което се случва тук и сега.
Аз разказвах за първичните рефлекси, за нервната система и за онези телесни реакции, които понякога изглеждат несъразмерни на настоящето, а Тотка разказваше за семейната система, за отношенията, за загубите, за неизказаното и за онези истории, които сякаш продължават да живеят в човека дълго след като самите събития са останали назад във времето.
Колкото повече разговаряхме, толкова по-ясно ставаше, че макар да гледаме към човека от различни професионални места, все по-често се срещаме в едни и същи въпроси.
Защо човек знае, че няма реална опасност, а тялото му въпреки това се стяга. Защо много добре разбира какво иска да направи, но сякаш нещо по-дълбоко в него не му позволява да тръгне натам. Защо отново и отново попада в сходни отношения, поема една и съща роля, носи една и съща вина или остава нащрек, без напълно да разбира защо.
Постепенно започнахме да си задаваме въпроса какво би се случило, ако вместо да търсим кое е правилното обяснение, позволим на тези две перспективи да застанат една до друга и да погледнат към човека едновременно.
Хората рядко идват при нас с думите „Имам активен първичен рефлекс“ или „Нося нещо от семейната си система“. Много по-често чуваме: „Не разбирам защо реагирам така“, „Знам, че няма от какво да се страхувам, но тялото ми се стяга“, „Уморен съм, но не мога да се отпусна“, „Все едно непрекъснато трябва да доказвам, че съм достатъчно добър“, „Разбирам всичко с главата си, но въпреки това не успявам да го променя“.
Именно тези човешки изречения започнаха да ни водят една към друга и някъде между разговорите, наблюденията и историите на хората постепенно се роди идеята за тази среща.
В работата си с първичните рефлекси отново и отново виждам колко рано тялото започва да изгражда своята представа за сигурност, защото още преди да имаме думи, преди да можем да разкажем какво ни се е случило и преди изобщо да знаем какво означават страх, близост, раздяла или загуба, нервната система вече се учи кога да се свие, кога да се стегне, кога да замръзне, кога да потърси контакт и кога да остане нащрек.
Тялото не помни непременно като история с начало, развитие и край. Много по-често то помни като начин, по който се организира спрямо света, като готовност да се защити, да се приближи, да отстъпи, да задържи контрол или да потърси сигурност.
Тотка поглежда към същия човек от друго място. В констелационната работа постепенно се появяват семейната история, начинът, по който принадлежим, отношенията, загубите, онова, което е останало неизказано, човекът, за когото не се говори, както и онези движения в системата, които сякаш продължават да присъстват дълго след като първоначалните събития са отминали.
Точно тук за мен започна най-интересното, защото тялото може да ни покаже как реагираме, докато системната перспектива понякога отваря въпроса с какво е свързана тази реакция и защо именно тя е станала толкова важна за начина, по който живеем, обичаме, защитаваме се и принадлежим.
Едното не отменя другото и не се опитва да го обясни вместо него, защото човекът не е само тяло, не е само семейна история, не е само психика и не е просто сбор от преживяното. Всички тези пластове съществуват едновременно и се срещат в една цялостна човешка история.
Когато тези гледни точки застанат една до друга, понякога започва да се вижда нещо, което преди е оставало скрито, а онова, което сме наричали прекалена чувствителност, контрол, тревожност, инат или неспособност човек просто да се отпусне, започва да придобива съвсем различен смисъл.
Тогава пред нас вече не стои човек, който трябва да бъде поправен, а човек с тяло, история, отношения и нервна система, която през целия му живот се е опитвала да намери възможно най-добрия начин да го пази и да му помогне да остане свързан със света, към който принадлежи.
Именно за това ни се иска да ви разказваме през следващите седмици, за малките реакции, зад които понякога стоят много по-големи процеси, за първичните рефлекси, за тялото, за семейната система и за онези особени моменти, в които човек изведнъж разпознава част от себе си и си казва: „Чакай, това описва живота ми.“
Може би точно там започва и истинската среща, която искаме да създадем с Тотка, не като среща между два метода, а като пространство, в което различните пластове на една човешка история могат да бъдат видени заедно, така че нещо, което дълго е изглеждало объркано, необяснимо или просто прието с думите „такъв съм си“, най-сетне да започне да има смисъл.”
🌿 Следващата ни обща група ще бъде за първи път три цели дни - 9-10-11ти октомври.
Така пожелахте вие, да направим и петъка пълен ден, от сутринта.
Аз имах резерви от типа “Кой ще си вземе отпуска да дойде на не наложило се събитие”, “Рано е още, този формат е нов, непознат на хората.”
И всички участници подскачаха “Как няма да си вземе човек един ден отпуск за такова нещо, как може да се съмняваш!?”
Ето ни, както го пожелахте! Три цели дни!
😍
Сега вие сте на ход!
Слагам линк към събитието в коментари.
За записване - към Танчето 😘
