05/09/2026
Via Владимир Шумелов
НА 4 септември ПРЕДИ 54 ГОДИНИ В ТРОЯН Е РОДЕН ПОЕТЪТ, ПИСАТЕЛЯТ, КРИТИКЪТ И ЕСЕИСТЪТ ИВАЙЛО ИВАНОВ. ДА ГО ПОЧЕТЕМ.
Ивайло Иванов (4.09.1972 – 30.05.2016) е роден в Троян, Ловешка област. Завършва специалност „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ (1995). Печата свои стихове, епиграми, рецензии във в. „Литературен вестник“, в. „Литературен форум“, сп. „Участие“, в. „Стършел“, в. „Тримата глупаци“, в. „Народен глас“, в. „Стремление“, в. „Троянски глас“, в. „Борба“, в. „Времена“, в. „Добро утро“, в. „Семинар“, в. „Артфорум“ и др. Един от най-талантливите поети в Студентския клуб „Ем. Станев“ във Великотърновския университет в началото на 90-те години на ХХ в. Участва в поетичния студентски сборник „Живите думи“, студентски алманах „Пир“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, във великотърновския алманах за литература, наука и изкуство „Света гора“ и др. Носител на Първа награда за поезия на конкурса „Свищовски лозници“ (2006), както и на други национални награди. Работи като редактор във в. „Литературен форум“ (1997 – 1998), рецензент в изд. „ПАН-ВТ“ – В. Търново, и другаде. Превежда от руски – Варлам Шаламов, Елисавета Суворова и Михаил Лермонтов; в последните години пише есеистика и социално-психологически ескизи върху душевността и нравите на хората от родния си град. Член на Сдружение на български писатели – София. Негови творби са публикувани на немски, руски, литовски, унгарски и др. езици. Умира на 30.05.2016 г. в Троян.
Издава книгите: „Хензел и Гретел“ (пое¬ма, УИ „Св. св. Кирил и Методий“, библ. „Пир“ № 1, В. Търново, 1994); „Искри от воденичните ми камъни. Сатирични строфи и апострофи“ (изд. „ПАН-ВТ“, В. Тър¬но¬во, 1996); „Очи на дете“ (изд. „Линеа“, Троян, 2004); „Филологически поеми“ (изд. „Линеа“, Троян, 2005); „Пастирът на мухи“ (поеми, второ доп. издание, изд. „Линеа Принт“, Троян, 2008); „Песен за Бащите на прехода“ (изд. „Ерго“, С., 2010); „Брачни песни“ (изд. „Нов Златорог“/„Литературен форум“, С., 2013); „Светогорски пътеписи“ (приложение към алманах „Света гора“, изд. „Фабер“, В. Търново, 2013); „Нов сън за щастие“ (изд. „Ерго“, С., 2015); „Просторът ми е сетният престол“ (посмъртно; изд. „Линеа Принт“, Троян, 2018) и др.
Изт.: Справочник „Литературно Търново. Търновски писатели и книжовници от св. Теодосий Търновски до наши дни“ („Огледало“, С., 2019, 2020)
Ивайло Иванов:
Защото да напише поезия човек може и без да ще. Човек може да стори това и без да е поет. По силата на вродените психомоторни и метафорични функции на езика. Езикът назовава, той постоянно поражда метафори.
Какъв пропукан зид!...
Крепи се само
на некролозите, небрежно залепени.
Сложи му едно тарикатско заглавие, например „Страстите български“, и вече имаш някаква миниатюра и алегорическо стихотворение.
Как обаче човек би могъл да напише критика или хуманитарна студия, без да ще, това за мен е сложен въпрос. На практика, никак!... Критиката е десетилетно трупане на знания и ерудиция, себеизграждане. Добра поезия имат и примитивните народи. Тези народи обаче нямат философия или хуманитаристика. Критика – също. Тя е въпрос на вътрешно себеизграждане и десетилетна работа над себе си. Тя е самосъзнанието на една литература. Ето защо добрите критици трябва повече да се издават и особено да се ценят. Те са изграждали духовната си кула, докато ние сме се шляели. Из света.
Из писмо на Ивайло Иванов до мен,
02.07.2012 12:59
Ивайло Иванов
ПОЕТ
Не отблясъкът златист
на словесни ложи –
кленовият капещ лист
ме ръкоположи.
Благодарен съм до века
аз единствено на клена –
гледам сянката му мека –
нежно отразена,
как в сребристите води
сплита тънки мрежи
и пред техните съдби
всички сме невежи.
* * *
Отново е зима. Отново е бяло.
И всичките храсти сега са корали,
и няма ги само златистите рибки,
и нежно проскърцва снегът синьо-сипкав
под моите стъпки, които не зная
къде са поели. Навярно към Края.
А скрежът разгръща дантелени мрежи
и слънцето – паяк разискрен – ги реже,
разтапя звънчета, висулки и капки
и те зазвъняват със удари кратки
подобно камбанки, които не зная
какво възвестяват. Навярно е Края.
ВЪРБА
Тя не ръми. Самата е дъждец –
тъй крехки са ресниците й голи.
Донася амо тихият ветрец
до нея пух от скършени тополи.
И пухчетата тихо се възнасят
като мъглица подир летен дъжд.
И си отдъхва радостно върбата.
Ако си честен, този миг задръж.
* * *
Сега разбирам: ще живея.
Нашепва ми го този лъч
и песента на чичопея
сред веселата птича глъч
и слънчевата арфа, дето
по цял ден в клоните звъни,
и птичото крило, въззето
към неизвестни далнини,
синигерите, аплодиращи
с крилата слънчевия зной
и този свят – сега разбирам, че
той пак е мой, той пак е мой!
Милиони пухчета избухнали,
които в ниското летят,
стените в мен – отдавна рухнали,
и трепетът пред всеки цвят,
и пеперуда – бяло пламъче
над моите сънища кръжи,
и на кръвта нашепва нямо, че
ти пак си жив, ти пак си жив!
ЗИМНО ВЪЗКРЕСЕНИЕ
Защо сравняват пролетта
със възкресение?
В разбунената пищност на стъблата
ухае похотта
на първото зачеване.
Метафора на истинското възкресение
е зимата.
Разтворил се е сводът... Тих и светъл,
подобно глас на ангел, сипе се снегът.
Забравени контури избуяват,
разпръснатите форми се съчленяват
и върху ставите на овъглените дървета
никне плът.
ПРОРОЧЕСТВО
Ще завее снеговеят
и последния, и пръв,
и в снега ще оцелее
само който е без кръв.
ИЗХОД
И колкото духът да ме боли,
аз вярвам, че не ще умра, додето
над мене… и над този свят вали.
Харон е глух. Замръзнала е Лета!…
