Единъ Завѣтъ

Единъ Завѣтъ Нашата страница надзърта в тъмните ъгълчета на българската история. Осмелете се да ни последвате!

КОЙ УБИ БЪЛГАРСКОТО СЕЛО?"Колективизацията е моментът, в който се пречупва психологически българският народ" - заявява д...
20/02/2026

КОЙ УБИ БЪЛГАРСКОТО СЕЛО?

"Колективизацията е моментът, в който се пречупва психологически българският народ" - заявява доц. Груев*, председател на Държавна агенция “Архиви” и преподавател в Историческия факултет на Софийския университет “Свети Климент Охридски”.

Една от най-сериозните промени, които тоталитарният комунистически режим извършва в България, е унищожаването на частната собственост и инициатива. Ключов аспект в този процес е колективизацията или отнемането на земята, животните и селскостопанския инвентар на българските селяни. Изграждането на трудовите кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС) е период от новата българска история, чиито последици продължават да се наблюдават и до днес.

Започвайки да се занимава с анализ на селските бунтове срещу колективизацията във Видинско и Кулско, доц. Груев стига до извода, че трябва да обърнем перспективата за изследване на този процес от анализ на политиките на БКП към поглед към съдбата на отделните селяни.

“Колективизацията на българското село е един мащабен процес...Ако погледнем през очите на обикновения български селянин, само така можем да почувстваме голямата драма на милионите българи, които през 40-те и 50-те години се разделят не само със земята си, но и с животните си и с инвентара си като плугове, рала, каруци - тоест, с всичко онова, което е представлявало неразделна част от бита и начина на живот на традиционния български селянин векове,” заяви гостът.

“В този смисъл, социалният и психологическият обрат, който съпътства колективизацията, е един процес, който е изключително въздействащ и мащабен. Той може да бъде почувстван, ако сменим инстанцията, от която се води разказът за тези събития, разбира се, без да се игнорира фактологическата рамка.”

Съдбата на българската село е ключов аспект от модернизацията на българската държава, защото през първата половина на XX век страната ни е основно със селско население, което се занимава със земеделие, обясни доц. Груев. През 1946 над 76% от хората у нас живеят на село и почти толкова се издържат от земеделие. Затова дебат по реформирането на българското село се води интензивно в обществото още преди Втората световна война. От няколкото възможни пътища, превратът от 1944 година и окупацията на България от Червената армия определят насилственото налагане на модела на СССР от Българската комунистическа партия (БКП).

“Този проект по никакъв начин не кореспондира с българската душевност, която е много е по-различна от тази в Съветска Русия - защото частната собственост, любовта към земята, закответността на българския селянин към земята - представляват част от неговата интимна същност. Идеята за създаване на кооперативно земеделие от колхозен тип при радикално скъсване с частната собственост няма нищо общо с нагласите на българските селяни и затова тя се натъква на толкова сериозни проблеми. “

В началото идеята не е за директно копиране, а за адаптиране на съветската колхозна система, обясни доц. Груев. До началото на 1947 БКП не пропагандира идеята и дори отрича че иска да извърши колективизация на земята, като една от причините е натиска на опозиционната БЗНС на Никола Петков. Обаче, след след унищожаването на партньорите във властта, а после и на опозицията, това се променя коренно, допълни гостът.

Според преподавателят в СУ има няколко фази на колективизацията:

- латентна фаза 1945-47 - в нея влиза приемането на наредбата закон на правителството от 1945 за създаване на трудовото кооперативно земеделско стопанство (ТКЗС). В този документ ТКЗС-то се представя само като една от многото възможности пред българските селяни. Така, до 1947 година колективизацията е по-скоро на доброволни начала. Важно е да се отбележи, обясни доц. Груев, че през този период няма ясна правна рамка за собствеността: селяните могат да бъдат едновременно и частници, и да членуват в ТКЗС. Макар и латентна, тази фаза довежда до постепенно увеличаване на броя на ТКЗС-тата;

- първа масовизация 1948-51 - през този период се засилва насилственото изземване на земя и животни, а селяните отговарят със сериозни бунтове, сред които са мащабните съпротивителни действия в Северна България. Комунистическата партия извършва много насилствени акции, включително извращения, като събличането на селяни голи, за което подробно е обяснено в един от сборниците на Комисията по досиетата;

- период на затишие 1951-1956 - той настъпва след бунтовете и заради следването на съветския пример, където Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС) редува интензивни фази с такива на временно затишие;

- втора масовизация 1956-1959 - през този период БКП набляга на изземването на земите и животните на селяните в планинските и гранични райони. След края на този етап, на практика над 99% от земята в България е колективизирана.
БКП прилага няколко инструмента за въздействие, за да наложи насилствено колективизацията, обясни доц. Груев:

- одържавяване на тежката земеделска техника като комбайнери и вършачки през 1948: по този начин частниците няма на какво друго да разчитат, освен на ръчен труд, което пък ги прави неконкурентоспособни на ТКЗС-тата;

- въвеждане на схема на подоходно облагане: чрез нея става икономически неизгодно селяните да останат частници, заради високите данъци;

- въвеждане на схема на задължителните държавни доставки или т.нар. наряди: това са натуралните задължения, които селяните са задължения да дадат на държавата на символични цени и с огромна загуба за тях. При определянето на нарядите действа и огромна доза субективизъм, защото те се определят в конкретика на местно ниво. Задълженията към държавата стават толкова тежки, че селяните на практика не могат да продължат да бъдат частници;

- използването на широка гама от психологически и физически способи, включително “много бой”: налага се пълно социално изключване на онези, които продължават да се съпротивляват на колективизацията.
“Колективизацията е моментът, в който се пречупва психологически българският народ,” заяви доц. Груев.

Доц. Груев фокусира голяма част от своите изследвания върху отношението на държавната власт и партийния елит след Втората световна война към отделния човек и въздействието на партийните политики върху живота на българските граждани. Гостът ни завършва специалност история в Софийския университет (1994 г.), а след това става доктор по история с дисертация на тема „Българите мюсюлмани в държавната политика на България (1944-1959 г.)“ (2001). В момента е преподавател по съвременна българска история и етнология на етническите групи в СУ.

*Доц. Груев е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и др. Автор е на три монографии и на студии и статии по проблемите на „възродителния процес", колективизацията на българското село, комунистическия елит и пр. Владее немски и английски език. От 5 март 2015 г. е председател на Държавна агенция „Архиви“.

Марин Маринов
MOVE.BG
чрез "Исторически дневник"
______________________________________

На снимката: селскостопански работници в ТКЗС

НЕ ПРОПУСКАЙТЕ ТАЗИ ИСТОРИЯ!На 20 февруари 1873г., в Цариград е роден Страшимир Иванов Дочков. Български революционер и ...
20/02/2026

НЕ ПРОПУСКАЙТЕ ТАЗИ ИСТОРИЯ!

На 20 февруари 1873г., в Цариград е роден Страшимир Иванов Дочков. Български революционер и национален герой. Одрински деец на ВМОРО.
В годината на смъртта му се създава общоградски инициативен комитет със задача да се издигне паметник на д-р Страшимир Дочков в знак на благодарност за това, което е направил за хората. Монументът е поставен на видно място в градската градина. След преврата на 9 септември 1944 г. паметникът на д-р Дочков е унищожен.
Той е роден в 1873г. в Цариград. Има брат - Атила Дочков. В 1895г. завършва с десетия випуск Солунската българска мъжка гимназия, а в 1905г. - медицина в Берн или Берлин и същата година започва работа като лекар в Битоля, но на следната се мести в Одрин, където остава до 1912 година, когато се мести в Цариград. Работи и в Софлу. Влиза във ВМОРО и на IV конгрес на Одринския революционен окръг в 1908 година е избран за член на окръжния комитет. По време на Балканската война е военен лекар. От 1919 до 1920 г. е във Върховния административен съвет на Западна Тракия.
В 1920 година е делегат на конгреса на Българо-турската революционна организация в село Химитли, Гюмюрджинско, и е избран за министър на Автономна Западна Тракия (1920-1923). Заселва се и работи в Свиленград, където умира. Негови спомени, снимки и документи се пазят в централен държавен архив - ф. 1829к, 1 опис, 62 а.е.
Умира на 16 ноември 1936 г. в Пловдив.

КОМУНИСТИ ВАДЯТ Д-Р ДОЧКОВ ОТ ГРОБА

След 9 септември 1944-а бутат паметника на големия благодетел, хвърлят го в Марица
Преждевременната смърт на видния общественик и деятел д-р Страшимир Дочков през 1936г. потопява Свиленград в дълбока скръб. Гражданите не могат да прежалят човека, който в продължение на повече от 10 години ги е лекувал и е направил толкова добрини за тях.Във възпоменателен лист, издаден за кончината на околийския лекар, се посочват неговите изключителни заслуги за града и околните села. В кратки, но съдържателни статии се описват моменти от живота и дейността на д-р Дочков. Жителите на Свиленградска околия изразяват своята благодарност към покойния началник на здравната служба, изтъкват неговите непрестанни грижи за подобряване на медицинското обслужване, заслугите му за изграждане на здравни участъци в селата покрай турската граница, за осигуряване на чисти водоизточници.
В некролога се отбелязва особената топлота на д-р Страшимир Дочков при лечението на децата и значителното намаляване на детската смъртност, реализирането на идеята му за построяване на детска почивна станция, както и неговият принос за възстановяване на градското читалище и други негови общественозначими дела.
Още в годината на смъртта му се създава общоградски инициативен комитет със задача да се издигне паметник на д-р Страшимир Дочков в знак на благодарност за това, което е направил за хората. Необходимите средства са събрани по доброволен начин от признателното население. Няколко месеца по-късно с решение, взето единодушно от общинския съвет, започва реалното изпълнение на проекта.
Местната управа кани известния през първата половина на миналия век софийски скулптор Мина Иванов да отлее бюст-паметник на големия български родолюбец. Монументът е поставен на видно място в градската градина, заключена между сградата на кметството и читалище „Просвета“, за изграждането на което лекарят има голям принос.
Изненадващо за мнозина след преврата на 9 септември 1944г. паметникът на д-р Дочков е унищожен. И досега не са ясни истинските причини за това злодеяние. Известно е, че скулптурата е била съборена от пиедестала и хвърлена в Марица. След това е бил извадена от реката и натрошена с чук. Захари Фурнаджиев, син на първия директор на кооперация „Коприна“ Александър Фурнаджиев, в публикация за Страшимир Дочков, където той е определен за най-благородния човек в Свиленград, разказва, че през 70-те години на миналия век попитал един от големците на града Димитър Бакалов защо е било извършено всичко това. Бакалов вдигнал рамене и учуден отговорил: „И аз не зная“.
Бившият председател на градския комитет на БКП Жеко Кашеров дава друго обяснение на случая. В спомените си той пише следното: „За неговите заслуги (на д-р Дочков, б.а.) като лекар, общественик и деец на македоно-одринското революционно движение свиленградското гражданство издигна в израз на признателност през 1937г. бюст-паметник в градската градина. След 1944г. комитетът по паметниците в София издаде указание всички паметни знаци, които не са свързани с антифашистката борба, да бъдат съборени. Нашите нови ръководители на отечественофронтовската власт, непознавайки революционната дейност на Страшимир Дочков, наредиха да се унищожи паметника му. Бронзовият бюст беше съборен и изпратен за претопяване“. Лидерът на комунистическата партия в Свиленград от 30-те години отбелязва, че „за разлика от много други докторът никога не е парадирал със стореното от него за поробените българи в Македония и Тракия“.
Бледа светлина върху този тъмен акт на комунистическите властници се опита да хвърли преди няколко години Васил Джамалов, син на тогавашния началник на милицията Христо Джамалов. В статия, написана по друг повод и за други събития, Васил Джамалов назова имената на 4-ма души, които според него са конкретни извършители на вандалските действия. „Паметникът на д-р Страшимир Дочков е бил хвърлен в Марица от Георги Янев, на когото моят баща е кум, Драган Колев, Васил Хаджиколев и Димо Караманов. Баща ми, след като е научил какво са направили четиримата, е издал заповед паметникът незабавно да бъде изваден от реката и върнат на предишното му място“, твърди Джамалов-син. Неговата версия потвърждава твърденията за двойната гавра с бюст-паметника – че най-напред е бил хвърлен в Марица, след това изваден оттам и поломен, за да бъде разпръснат отново в реката във формата на малки парчета. Джамалов не посочва кой е удрял с чук скулптурата.
Това не знаят и наследниците на д-р Страшимир Дочков. Внукът му – известният пловдивски адвокат Страшимир Дочков, има свое обяснение за случилото се. Той смята, че паметникът е станал жертва на създадената след 9 септември нетърпимост към всичко различно от комунистическите догми. „Бутнат е, въпреки че дядо ми е бил човек със социални виждания и социалдемократ по убеждения. Заради увлеченията си по социалдемократическите идеи на младини той дори е бил уволнен „, казва наследникът на прочутия лекар.
Запазени са спомени на очевидци, според които извършителите споделили мотивите за своите действия: д-р Дочков не бил от техните и затова паметникът му трябвало да бъде премахнат. Очевидно типичният за комунистите профанизъм от първите години на властването им е окачествил един от най-видните общественици и личности с национално измерение д-р Страшимир Дочков като чужд на „революционните идеи“.
Необяснимата жестокост спрямо д-р Дочков не свършва с унищожаването на неговия паметник. Още по-голямо кощунство е сторено с гроба му. Когато неговият син идва, за да пренесе костите на баща си в Пловдив, където е погребана съпругата на д-р Дочков – Елена Фотева-Дочкова, се оказва, че на това място е погребан друг покойник. Костите на д-р Страшимир Дочков са били извадени по нечие нареждане от гроба и изхвърлени на бунище, недалеч от гробищния парк. Така местните комунистически величия се опитват да заличат завинаги спомена за изтъкнатия медик, общественик и реформатор, който пренебрегва кариера с перспективи за бързо развитие в едни от най-реномираните европейски клиники, за да отдаде последните години от живота си на Свиленград.
Хората обаче не го забравят. Те пазят ревниво в сърцето си топлина за живота и делото му. Още по времето на тоталитарния режим Захари Фурнаджиев нарече д-р Дочков първия български лекар, репресиран след смъртта му. От столицата, където преминаха мъчително неговите последни години, той отправи призив към властите да се възстанови докторският паметник. В подкрепа на тази идея се обявиха много свиленградчани, но всичко приключи с изразяване на съпричастност към инициативата.
50 години по-късно в опит да изтрие част от срама за осквернената памет на д-р Страшимир Дочков общинският съвет на Свиленград реши да наименува на лекаря улицата, водеща към градската болница.
Кръщаването на една улица на д-р Страшимир Дочков не е достатъчно да се съхрани неговата памет и големият урок по човеколюбие, който той завеща на поколенията. Необходимо е нещо повече. Свиленград трябва най-после да възстанови паметника на своя благодетел. И да го постави отново там, където е бил – в градската градина.
Така ще бъде възстановена една историческа справедливост. Идеята да се изгради отново бюст-паметник на д-р Дочков се подкрепя от стотици граждани, които високо ценят делото на видния лекар и общественик. Поради различни причини тя не беше осъществена в епохата на тоталитаризма. Въпросът не намери разрешение и в годините на прехода, въпреки че след демократичните промени споменът за д-р Страшимир Дочков се възвърна. Дойде отдавна времето да изпълним своя дълг – след десетилетия незаслужена забрава да възкресим паметника на човека, който показа как трябва да се служи на обществото.

чрез Асен Виденов и http://www.info4trakya.com/komunisti-vadqt-d-r-dochkov-ot…/…

Ето какво е станало:1. Ставаш комунист, но си на чужда издръжка.2. Спират ти издръжката, защото си станал комунист.3. Пр...
19/02/2026

Ето какво е станало:
1. Ставаш комунист, но си на чужда издръжка.
2. Спират ти издръжката, защото си станал комунист.
3. Правиш опит за самоубийство, защото животът е станал някак си ... гаден.
Случката с Ганчо Шумпаров е от 1932 година.
Лесно е да си комунист, когато друг плаща. Нищо ново - възползваш се от някой в името на общото благо и за "доброто" на експлоатираните.
________________________________________________________________
чрез Пенчо Пенчев

"Много хора се обидиха от моя пост за безплатното образование. Дори ми писаха на лични да не обобщавам така, щото те бил...
19/02/2026

"Много хора се обидиха от моя пост за безплатното образование. Дори ми писаха на лични да не обобщавам така, щото те били образовани. Е, колко да сте образовани, щом се засягате от написаното и се олицетворявате сами с тези, които осмивам? Та реших да продължа темата. Че не беше безплатно е факт, но явно за някои хора грамотността се свежда до правопис и решаване на квадратни уравнения.
Фактът, че учихме откровени безумия и лъжи, въобще не ги притеснява. В началното училище ни промиваха мозъка с уникални простотии, като всичко се свеждаше до "краставицата", в случая - българо-съветската дружба.
Още от първи клас започваха с редактираните произведения, като умопомрачителната версия на разказа "Апостола в премеждие". Версията идваше с коментар, колко са тъпи турците, които не забелязвали, че Левски е със сини очи, а синеоки турци няма?!?!
Всички възрожденци и революционери бяха "хора от народа", а чорбаджиите бяха "народни изедници"! Нищо, че именно "лошите чорбаджии" подпомагат финансово революционните комитети, дават пари за оръжие и отварят читалища и училища. Премълчаваха и факта, че баба Тонка Обретенова е баш чорбаджийка и жена на много богат търговец. А като гледам къщата-музей на Тодор Каблешков, човекът май ще да е бил принц! Забележителни са и къщите на Райна Княгиня, Георги Бенковски, Ильо Воевода, Хаджи Димитър и т.н. С една дума, не "селският пролетариат", а точно завършилите в чужбина образовани "чорбаджии" са се борили за независимостта на България.
В учебника на БАН от Института за българска история през социализма в 10 реда текст има над 20 ЛЪЖИ! Как хитлеристка Германия нападнала Полша и как Съветският съюз провалил тези нейни планове! Съветската армия преминала съветско-полската граница за да СПАСИ 13 милиона украинци и белоруси от хитлеристко робство?!
Учебниците по история си бяха чиста художествена литература. Руснаците бяха "добри", турците - "лоши", византийците - "хитри", а Англия и Великите сили - "коварни". Диктатурата на пролетариата, установена след Великата Октомврийска революция не се обсъждаше, щото тя беше "добра диктатура". Като дело на болшевиките, просто нямаше начин да е лоша. Така в училище научихме, че някои диктатори са добри, а други са лоши - явно въпрос на гледна точка.
Научихме, че родните комунисти са се борили с фашизма в България и даже са вдигнали въстание в същото време, в което фашизмът се ражда в Италия. А арестите след въстанието през 1923 година, са извършени от лошите "фашистки зверове". Като част от научната фантастика, с която бяха пълни учебниците ни, ще спомена, че в тях нямаше и дума за ген. Колев и БОЕВЕТЕ ПРИ ДОБРУДЖА! Вместо това в учебника по история за 7-ми клас се обясняваше как по време на Първата световна война българските и руските войници се РАЗЦЕЛУВАЛИ И ПОБРАТИМИЛИ и не водили военни действия на техния фронт?!
Още от първи клас буквите се учеха в комплект с "дружбата" и пролятата "руска кръв". Същото беше и с учебника по география, където учехме за напредъка на Съветския Съюз във всички стопански области. Това, руснаците, бяха някаква супер напреднала космическа нация, която по неизвестни за никого причини изпразваше магазините за намалени цени веднага, след като приключеше с поклонението пред Альоша.
Според учебника по физика, радиото е изобретение на Попов, а не на Маркони, първата парната машина е на самоукия Иван Ползунов, електрическата крушка - на Александър Лодыгин, а кинематографа на Люмиер, е предшестван от машината на Йосиф Тимченко. В същността си, всички открития са руски, но пак по неизвестни причини с тях са се прочули "западните" откриватели. Електричеството е "открито" от Волт, мимоходом се споменава Едисон, но най- прозорлив е бил другарят Ленин, който е казал, че: "Електрификация плюс съветска власт е равно на комунизъм!".
Учих в гимназия "Светлозар Попов" - сега "Симеон Велики". Светлозар Попов "мълчал и получил отличен в час по безсмъртие" - така пишеше на стената на фоайето. Ремсистът Попов участвал в нелегалната антифашистка конспирация. Един ден изнесъл от химическата лаборатория, която си направил сам вкъщи (и той като всички ремсисти бил отличник и направо гениален), едно сандъче, пълно с взрив, и повече не се завърнал. Заловили го и го отвели в полицията. "Лошите фашисти" го убили, ама не ни казваха кого и какво е щял да взривява с това сандъче. Самодеецът Попов е подготвял атентат, като този в "Света Неделя", ама "фашистите" попречили на великото му дело.
Вместо да се учи по-подробно европейска история и да се изучават култури като шумерската, египетската, китайската или индийската - за тях имаше по един урок, в който бегло се споменаваха, нашият свят се въртеше около Маркс, Ленин, Г. Димитров, петимата от РМС, Митко Палаузов, Ястребинчетата и Павлик Морозов. Последният предал баща си на болшевиките и тази "достойна постъпка" беше за пример в учебника.
Аз бях от УПК поколението - плачевен експеримент на соц. образованието. Имахме уникален предмет ОСП - основи на социалистическото производство. Там се обясняваше, че западните икономики за разлика от соц-икономиката, не се развивали планово. А като няма план, това неминуемо води до излишъци, които пък излишъци предизвикват спад на цените, фалити и разни други такива бедствия. Соц-производството е стриктно планирано и затова няма излишъци. За съжаление, учителят, който беше отявлен олигофрен, не ми отговори на въпроса, защо, като в социалистическото стопанство всичко се планира с цел да няма излишъци, постоянно се стремим да преизпълним плана? Защо във всяка фабрика има лозунг "Петилетката предсрочно"? Защо правим план с единствената цел да няма излишъци и после се стремим да го преизпълним? Нали това ще доведе до излишък? Този въпрос, който ме притеснява и до днес, си остана за мен едно от табутата на социализма, защото вместо да ми отговори, "другарката" ме изгони от час.
Обаче мога да пиша и да решавам квадратни уравнения. Знам и формулата на Авогадро за моларната концентрация на веществата. Със синуса и косинуса съм на "ти", мога да изравнявам и химични уравнения. Иначе, ако не беше баща ми, Бог да го прости, училището щеше сериозно да ми прецака образованието."

Биляна Амбарева

На 19 февруари 1855г., в будното габровско село Нова махала е роден Димитър Тодоров Донков (Димитрото). Български револю...
19/02/2026

На 19 февруари 1855г., в будното габровско село Нова махала е роден Димитър Тодоров Донков (Димитрото). Български революционер и национален герой, четник в Ботевата чета.
На 13г. заминава за Румъния. Там се установява в гр. Питещ при габровските търговци братя Тутнешеви. При тях остава до 1871 г., когато заминава за Букурещ и започва работа като надзирател на дървен склад и на частни гори. Там успява да се запознае със забогателите българи, влиза в революционните среди.
През 1876 г. става четник в четата на Христо Ботев. На 17 май слиза от парахода „Радецки“ на Козлодуйския бряг. Взима участие в боевете. След като четата е разбита във Врачанския балкан, а Христо Ботев убит, Димитрото се присъединява към групата, останала около Никола Войновски и тръгва към Троянския балкан. На 15 юни става свидетел на убийството на Войновски. Три дни по-късно е предаден от братята Пенчо и Петър Батоша от с. Шипково /Троянско/. Заловен е с още трима негови другари в един хан, недалеч от Троян. Така е поставен окончателният край и унищожение на Ботевата чета.
От Троян е изпратен в Ловеч, а после в Търново, за да бъде съден. Осъден е на смърт. Присъдата била спряна, за да се произнесе извънреден военен съд в Русе, специално формиран да съди заловените четници от Ботевата чета. Русенският съд също издава смъртна присъда. Явяват се застъпници - представители на чужди държави, които успяват да издействат бесилката да бъде заменена с доживотен затвор. Осъдените са изпратени през Варна за Цариград. До обявяването на Освободителната война Димитрото е бил в цариградските "зандани" - затвори.
След като руските войски преминават Дунав, той е изпратен в крепостта Акия в Палестина. Там Димитър Тодоров е окован до 21 март 1878 г. По силата на подписания Санстефански договор е пуснат на свобода, заедно с още няколко други заточеници.
Завършва земния си път в Габрово на преклонна възраст.
Както пише д-р Петър Цончев, през 30-те г. на ХХ век, вече старец на повече от 70 години, всяко лято Димитрото водил български младежи на лобното място, където е паднал Христо Ботев.

Асен Виденов

Я. Гочев: Преброявам цели 8 опита за спасяване на Васил Левски" Кой налага тезата, че българите са "предателски народ"? ...
19/02/2026

Я. Гочев: Преброявам цели 8 опита за спасяване на Васил Левски

" Кой налага тезата, че българите са "предателски народ"?
Кой има интерес да се налагат подобни антибългарски "твърдения"?
____________________________________________________________________________
Изследователят, историк и юрист Янко Гочев, автор на тритомния труд: "Руската империя срещу България", е категоричен :
"Твърденията, че не са правени опити за спасяването на Левски, не отговарят на истината".
___________________________________________________________

МИТ НОМЕР 1 : НАРОДЪТ КАТО ПРЕДАТЕЛ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Предателството на Васил Левски е голяма и любима тема в българската история, по която има обаче много спекулации и манипулации. Стига се дотам, че мнозина, и то не случайни хора, изведнъж започват да пишат, че българинът е с "робска", увредена психика и едва ли не е роден предател. Не липсват и абсурдни обвинения, че целият народ е станал предател. Посочва се, че Левски е бил предаден от своя народ, защото бездействал (?!) и не го освободил.

Предателството винаги е персонифицирано. Само в България обаче се налага колективна вина на цял народ. Само българите според някои "умни" глави стават "нация от предатели". Тази грешна теза обикновено се налага по комунистическа линия примерно от проф. Хр. Христов - виден цензор на комунистическата историография. Тази антинаучна теза се споделяше навремето и от бившия държавен глава маркист по собствените му признания Желю Желев - президент на България от 1990 г. до 1997 г. Той измъдри едно "гениално" философско заключение, че "Левски всъщност не е предаден от отделни лица, а от българския народ, който все още не бил достоен за свободата." ?!

В антибългарския хор на тезата за "нацията-предател" се включи преди години дори и видният проф. Д. Дойнов, който през 1998 г. в предаването "Всяка неделя" открито заявява, че "целият български народ предаде Левски!"

На привържениците на антибългарската теза за нацията - предател посочваме следните неопровежими факти:

Ръководители на най-големите и най-активните комитети в Северна България, от където минава конвоят със заловения Левски всъщност тогава са арестувани. Във връзка с Арабаконашкия обир всички турски полицейски и дори военни сили са в повишена бойна готовност и биха забелязали (имат много осведомители, доносници и агенти) всяко раздвижване на българите. В района на Арабконак (Средна Северна България) са били изпратени десетки тайни агенти. Състоянието на ВРО е такова, че след ареста на нейния ръководител сред членовете й доминират страхът и съображенията за опазване на личната сигурност. Няма решителна фигура, която да спре процеса на разпложение и дезорганизация. А това е необходимо условие, за да се създаде чета или отряд, която да нападне конвоя и да освободи арестувания Левски. Липсват и бързи и сигурни комуникации между отделните комитети. Телеграфите са в ръцете на турската власт, а мобилни телефони още няма открити. Конвоят с Левски се е движел тайно, предимно нощем. Маршрутът на неговото движение не е бил огласяван предварително. Не е ясно къде водят арестуваният Левски - към Русе, София или дори Цариград?

Тук влияние оказва според мен и една обща българска слабост, споделена навремето още от съратника на Левски Хр. Иванов - Големият, който признава: "… на приказки бяхме много, но на работа малко!" Това бездействие обаче в никакъв случай не означава предателство и най-малко пък на целия народ.

И въпреки тези неблагоприятни условия има опити за освобождение на Апостола. Ще се опитам да ги изброя и систематизирам, без претенции за изчерпателност:

Първи опит

След откарването на заловения в Ловеч, вечерта на 27.12.1872 г. у Сиркови се събират поп Кръстю и Димо Петров Драсов, който настоява да избавят Левски. Поп Кръстю отговаря, че властите не знаят кого са заловили и затова по-добре да не бързат, защото подобен опит би събудил подозрителността им.

Втори опит

През нощта на 28 срещу 29.12.1872 г. комитетските дейци в Търново се опитват да запалят конака, за да може в суматохата заловените българи да успеят да избягат или да изгорят. Неуспехът на тази акция напълно потвърждава съображенията на поп Кръстю. Левски е разкрит.

Трети опит

Той е дело на търновци. От спомените на Хр. Иванов - Големия е видно, че е правен опит за създаване на ударна бойна група от двадесетина търновци, членове на революционния комитет, която "да нападне конвоя и да избави Левски." След първия провал търновци се опитват да организират чета и да го освободят по пътя, но не успяват да съберат достатъчно хора. Още след първата сбирка дейците на комитета, научавайки за действителното положение на нещата "се разбягали и изпокрили." Така твърди Хр. Иванов - Големият. Сам той с огорчение отбелязва, че са останали трима кандидати да участват в тази рискована акция: той, Христо Бунито и Иванчо Захарлията, които не са се изплашили!

Четвърти опит

Веднага щом на 2.01.1873 г. братът на бай Иван Арабаджията от Каратопрак Петър научава за задържането на Левски той организира чета. Заминава за Арабаконашки проход и пристига там само няколко часа след минаването на конвоя с Левски през него на път за София.

Пети опит

Това е замисълът за спасяване на Левски на Атанас Узунов, но той се основава на грешното предположение, че Апостолът ще бъде съден в Цариград. По това време два са основните пътя до столицата. Единия е от София до Саранбей, а от там с железницата до Одрин и Цариград. Другият път е от София към някое дунавско пристанище, а от там с параход до Русе. След това до Варна с железница и от Варна по море до Цариград.

Ат. Узунов явно е имал някаква представа от турското наказателно право, което предвижда обжалване на присъдата пред най-висша инстанция в Цариград, но пропуска фактът, че извънредната комисия в София предполага и извънредни действия, а именно, тя действа според чл. 1 на съответния закон, който засяга действия срещу държавата. Без съд предложената от следствената комисия смъртна присъда се одобрява от правителството и незабавно влиза в сила.

В София е изпратен Дончо Фесчията, за да съобщи кога и по кой път ще прекарат Левски. Към началото на февруари 187 3г. подготовката е завършена. Предвижда се три чети на три места да саботират линията Саранбей - Одрин и една чета заема позиции по линията Русе - Варна. Тогава получават печалното известие за обесването на Левски и акцията се проваля.

Шести опит

Най-фантастична е идеята на Сребрьо Стойновски и Илия Миланов, които искат да освободят Левски, като го подменят и на негово място оставят приличащ на него човек (двойник), каквито Апостолът е имал по свидтелства на съвременици.

Седми опит (спасение чрез Русия и зависими от нея лица)

Това е дипломатически опит. Д-р Рашко Петров настоява пред руския вицеконсул в Пловдив и руски поданик Н. Геров да окаже дипломатически натиск върху Портата за освобождаването на Левски, но руският посланик в Цариград граф Н. Игнатиев категорично му забранява да използва служебното си положение за тази цел, макар вече да има прецедент и задържаният по същото дело Христо Стоянов, като руски поданик е освободен! Този момент е много важен. Той доказва, че руските дипломати са в течение на разследването срещу българите и че са се намесили в полза на свой поданик, който е незабавно освободен. По-нататък ще потърсим отговор на въпроса: Защо руските дипломати не се намесват, за да спасят и Левски?

Осми опит

В спомените си д-р Хр. Стамболски твърди, че Иванчо Хаджипенчович, за когото ще стане дума по-нататък известил "тайним образом" (т.е. без да издава самоличността си, вероятно чрез трето лице) арестуваните да се отрекат от предишните си показания.

От протоколите е видно доколко са се вслушали в съвета му. Д-р Хр. Стамболски преразказва думите на засегнатото лице и това е една от причините повечето изследователи да не му се доверяват или направо да го игнорират Другите причини се дължат на обвинението срещу Ив. Хаджипенчович , че поставил подписа си под предложението за смъртната присъда срещу Левски.

Следователно при наличието на толкова много опити за спасяване на Левски изцяло погрешни са усилията на лицата, които по тази линия искат да мачкат самочувствието на българския народ, обвинявайки го че е предал великия син на България.

Тук във връзка с предателството ще направим едно отклонение. Предатели има навсякъде и при други народи. Никъде обаче във френската история няма да се прочете, че французите са народ от предатели, защото са предатели тачената и до днес като национална героиня Жана д’Арк.

В тясна връзка с въпроса стои и този за

предателите на Васил Левски

Десетилетия наред за главен предател е смятан поп Кръстю Тотев Никифоров. Тази версия е създадена още през 1873 г. Тя се популяризира от Иван Вазов в стиховете му, Л. Каравелов в непроверените му дописки и от ловешката фамилия на Марин Поплуканов. После през 1927 г. Д. Страшимиров в своя труд "Левски пред Къкринската голгота" я превръща в историографска теза, приета и от авторитетни учени като професорите Ал. Бурмов, Н. Генчев, Д. Дойнов, Ив. Унджиев. Тази теза си има и противници, които боравят с доста солидни аргументи. Д. Кацев - Бурски я оборва още през 1926 г. в труда си "Истината за предателството на Левски". През 1990 г. Д. Панчовски прави извод в своя труд "Последните дни на Васил Левски", че поп Кръстю няма абсолютно никаква косвена и пряка вина за залавянето на Левски и сочи името на поп Марин Поплуканов, за когото има документи, че пред комисията доброволно е говорил всичко, което знае и то срещу претенции за заплащане. Същият дава подробен портрет на Левски и дори си предлага услугите за да бъде освободен и да помогне в залавянето на Апостола.

М. Поплуканов е уличен в спомените на своя брат Христо, който в публикуваната си "Кратка автобиография" е посочил, че по-големия му брат Марин е бил председател на комитета. Това потвърждава през 1926 г. и друг член на комитета - Д. Пъшков.

Братът на Левски опълченецът Петър след освобождението прави свое проучване в Ловеч с немарение не само да намери виновния предател, а и да го накаже. В крайна сметка не отмъстил, а си заминал за Карлово с думите: "Няма вина попът".

Интересна е и кратката, но съдържателна статия на Велин Аргатски "Думата мухбир и поп Кръстю", доказваща невинността на попа. В нея авторът доказва, че в прословутата телеграма № 1117 от 24.11.1872 г. на софийския мютесариф до колегата му в Търново, която е главен коз на поддръжниците на предателската версия думата "мухбир" е преведена от В. Шанов неправилно като "доносник". Според В. Аргатски тази дума би следвало да се преведе като "кметски представител". Значението й се отъждествява с историческа наложилата се в български език дума "мухтар". Според "Българския тълковен речник" "мухтар" означава "българин, представител на селото пред османските власти или "старейшина". Солиден аргумент на В. Аргатски в подкрепа на тезата му е и фактът, че по това време поп Кръстю заема такава длъжност на обществени начала за махалата в Ловеч, където живее.

В османотурския език през XIX век за "доносник" има друга дума - "мухбир-и садък", която не е синоним на "мухбир". Всъщност като свещеник, при това и.д. владишки наместник е бил нещо като посредник в отношенията между властта и обикновените българи (раята). Посредник не означава непременно доносник. "Доносник" е осъвременено тълкуване на значението и функциите на мухбира в Османската империя. Тогава има и други мухбири, които не са предатели и най-малко доносници (например ловешкия чорбаджия Яким Шишков, в чието лозе Левски води цяло събрание на комитета), но само и единствено върху мухбирството на поп Кръстю са се фокусирали изследователите.

Освен това поп Кръстю е овластен официално и задължен да поддържа служебни контакти с властите. Това става въз основа на решение на църквата от 3.07.1872 г. след убийството на владишкия наместник Паисий от Д. Общи в Ловеч. Ако е бил предател, то османските власти не биха пропуснали възможността да го похвалят публично и наградят, още повече че е българин, при това свещеник. Не биха пропуснали прекрасно открилата се възможност чрез награждаването му да всеят разкол сред българите. Поп Кръстю никога не е имал пари в изобилие. Даже по време на вмененото му "предателство" той взема назаем пари, за да изплати кредит за закупената от него преди това къща. Умира в голяма бедност. Ако имаше пари, получени примерно като турска награда за предателството, дори тайно дадена, то след години това непременно е щяло да се разбере. Така тезата за предателството му остава изградена само по догадки и недоказани обвинения, зад които се крие изкустно скалъпена интрига, отражение на ранно започналите борби на лична и политическа основа след освободжението. За съжаление в съзнанието на българите тази теза е трайно внедрена и до днес, за което приносът на комунистическата власт е безспорен.

На предателството на поп Кръстю много се държеше през комунизма по идеологически съображения като оръжие на атеистичния режим за подчиняване и обругаване на църквата и като средство за смачкване на българското национално самочувствие.

По тази линия се манипулира и биографията на Левски, като особено се набляга, че "хвърлил расото", представено като революционен акт на бунтовник, осъзнал "вредата" на църквата. Всъщност до края на живота си Левски остава вярващ християнин.

Има дейци на българската емиграция, които помагат умишлено или поради непредпазливост на властта в залавянето на Апостола.

Още при арестуването на Левски в няколко български вестника в Румъния се популяризира революционната му дейност. Пише се подробно за задачите и целите на БРЦК, за нейните мащаби, дори за структурата й. Недопустима и граничаща с предателство е дописката на органа на БРЦК "Свобода" от 2.12.1870 г., където нейният автор, председателят на БРЦК Л. Каравелов (?!) информира подробно читателите, респективно и турските власти за "големия авторитет на българските революционни комитети и техните действия." Той даже с гордост подчертава, че вече две години правителството търси Левски" - главният организатор на борбата". Нещо повече, Л. Каравелов подчертава, че "… турците кого де срещнат и тежко на тогова, на когото името е Васил Иванов…"

Такива лековерни публикации и хвалби за големите успехи на БРЦК (ВРО) с пряко назоваване на нейия ръководител с истинските му имена и псевдоними е недопустимо и не може да бъде оправдано по никакъв, защото е предприето в съдбоносен момент, когато революционната организация е засегната от разкрития и арести на стотици нейни членове.

Елементарните изисквания на конспиративността налагат революционният печат да мълчи, още повече че всички издания на емиграцията се следят от турските шпиони и агенти и въобще чуждите специални служби.

И до днес обаче българската историография щади тези действия на Л. Каравелов и го величае като голям революционер, въпреки амплоата му по-скоро на писател, просветител и революционер без пушка, но с перо!

Към издайничеството на Л. Каравелов се допълва и това на жена му сръбкинята Наталия (Ната). Това е факт, който не може да се укрива, каквито усилия има. Тук въпросът е дали това издайничество е неволно или умишлено?Ст. Заимов е изследвал как се стига до него чрез разговори с Наталия и с други осведомени съвременници.
След серията от предателства през есента на 1872 г. от васалното на султана княжество Румъния е поискано да бъде екстрадиран Л. Каравелов. Той узнава това навреме и бяга в Белград, като заръчва на Наталия да пренесе всички комитетски книжа в дома на Васе Живанович, който е секретар на сръбския консул в Букурещ и според Ст. Заимов е "личен и много близък приятел на Каравелов и горещ българофил". Архивът е укрит на тавана му ирумънският обиск в дома на Л. Каравелов не дава резултат.
Скоро обаче шуреят на Живанович Джуро, когото Ст. Заимов нарича "развален момък", го предава срещу подкуп на турски шпионин. Има и версия, че архивът е изтъргуван от сърбите при политическата им игра с Турция, която е основателна, защото Сърбия никога не е съюзник на българските революционери и винаги е склонна да търси съюз с турската държава за наша сметка, в това число чрез преследване и дори убийства на български комити. Справка - разгонването на Зайчарската чета на Иван Кулин и Еремия Българов през 1867 г. и ареста и изтезанията на Левски в сръбския затвор в 1868 г.
Турският консул в Букурещ незабавно изпраща ценните документи в София. Според свидетелство на М. Поплуканов те са били цял чувал и са изсипани на масата в комисията, разследваща Левски и другарите му. Те са използвани като важни писмени доказателства за революционната им дейност. Сред тях има екземпляри от устава на БЦРК, писма на Левски, протоколи от комитети, както и архивът на Ловешкия комитет, който М. Поплуканов сам занася на Л. Каравелов през май 1872 г. Сред документите от архива е и писмото на Левски, в което е описано убийството на слугата на Д. Халача. Писмото ще стане силен изобличителен документ срещу Апостола. Според Ст. Заимов в чувала е имало и фотография на Левски. Мазхар паша наредил тя да се размножи незабавно в 1000 бройки, които са разпратени на всички турски агенти. Важно е да се отбележи, че след Каравеловите публикации по външна прилика турската полиция и власти арестуват българи с имена Васил Иванов. Има поне два такива случая.

СЛУЧАЙНО ЛИ Е ЗАЛОВЕН ЛЕВСКИ?

Тезата, че Левски е заловен при Къкринското ханче случайно по непредпазливост се базира на фаталната среща на Апостола и спътника му Николчо Медникарчето с ловчанския полицейски чауш (сержант) Хасан Али и придружаващото го заптие в в местността "Пази мост" на 26.12.1872 г.

Заключението на Н. Станев в книгата му ("Васил Левски", С. 1923 г.) е следното: "Левски е хванат благодарение на бдителността и показанията на стражаря, що ги е срещнал на 26 декември." Видният ловешки лекар Н. Серов след сериозни занимания по темата години по-късно лансира идеята за случайното залавяне на Апостола при Къкрина благодарение на мнителността на стражаря чауш Хасан Али. (в. "Мир", бр. 7737 от 20.04.1923 г.)

През 1935 г. голямо изследване с изводи за случайното залавяне на Васил Левски е публикува в сп. "Българска мисъл", кн. 3, с.166 от Филип Симидов.

Залаването на Левски според привържениците на тази теза е последица от нелепо стечение на няколко обстоятелствата - непремерен разговор с необмислени докрай отговори на Апостола на въпросите на турците, лекомислено подценяване на ситуацията и заптиетата, принизена бдителност, измамно усещане, че опасността е далече от Левски и спътника му, съчетанието на декемрийски студ и падаща нощ.

Хасан Али е бил нещо като квартален полицай и познавал хората в Ловеч, още повече, че градчето тогава било малко. По това шосе той минавал много често, защото отговарял и за съседните малки села, в това число Къкрина. В местността "Пази мост" той знаел и кои са стопаните на лозята. Няма съмнение, че заптието е познавало всеки от лозарите и най-вероятно твърдението на Левски, че ходил да си гледа лозето е събудило най-малко любопитството на полицая. Разбирайки измамата, полицаят се е усъмнил и взема необходимите адекватни мерки.

Тук известна вина за залавянето си има и самият Левски, който си е правел снимки за спомен с юнашки дрехи и оръжие. От негатива на една такава негова снимка, направена в Пазарджик е изготвен и неговият полицейски портрет, който е размножен и изпратен в цяла България. За този негатив пише в доклада си до руския посланик граф Н. Игнатиев в Цариград Н. Геров от Пловдив. На 11.12.1872 г. Н. Геров допълва, че пловдивският мютесариф е наредил от намерения негатив от стъкло от фотография на Левски да се изкарат много снимки, които по тайни агенти изпратил из империята с цел незабавно залавяне на бунтовника.Така разкриваме още една страна от портрета на Левски - той е грешил и то доста, което го прави земен човек. Няма как при напрежението, под което е бил и огромното физическо и психическо натоварване да не е допускал грешки. "

Янко Гочев

източник : https://faktor.bg/bg/articles/politika-na-vseki-kilometar-imperiite-obesvat-levski-zashtoto-otkazva-da-bade-ruski-shpionin-i-vsyakakav-rob

Address

Рилски Манастир ( Rila Monastery)
Rilski Manastir
2643

Website

Alerts

Be the first to know and let us send you an email when Единъ Завѣтъ posts news and promotions. Your email address will not be used for any other purpose, and you can unsubscribe at any time.

Shortcuts

Share

Category