Единъ Завѣтъ

113 години от гибелта на полковник Константин Каварналиев

На 23 юни 1913г., по време на Междусъюзническата война, в сражението при Дойран с гърците, геройски загива легендарния Константин Великов Каварналиев. Един от най-великите български военни, офицер с чин генерал (посмъртно), сред най-смелите командири в нашата история.
Полковник Каварналиев разполага само с два полка - 32-ри и 42-ри, които на всичкото отгоре са непълни и имат общо едва 3000 бойци. Гърците атакуват с 42 000 бойци. Един срещу четиринадесет. Боят пламва със страшна сила на 18 юни 1913г. Резерви и поддръжки от тила не идват. На 22 юни полковник Каварналиев изпраща в тила адютанта си поручик Дуров с думите: "Поручик, тръгни по пътя за София и ако срещнеш дори един български войник, прати ми го, за да го хвърля в боя!" Дуров среща много български войници. Но те също се сражават отчаяно... И на 23 юни полк. Каварналиев хвърля в боя единствения резерв - себе си. Напуска командния бункер и с пушка в ръка контраатакува с войниците си в първия боен ред. Противникът е отбит, позицията удържана, гърците се отказват от настъпление към България. По време на сражението той е ранен в крака. Раната изглежда лека и той не напуска бойното поле, но се оказва, че куршумът е пронизал важна артерия. Храбрият пълководец умира няколко часа по-късно от загуба на кръв. Произведен е посмъртно в генерал-майор.
Роден е в Шумен през 1866г. Каварналиев завършва Военно училище в София. Участва в Сръбско-българската война през 1885г. като юнкер и се отличава в сраженията при Сливница, Цариброд и Пирот, а след войната за съединението завършва Военна академия в Белгия и след това специализира и в Италия. На 15 декември 1907г. е назначен за началник-щаб на 5-а пехотна дунавска дивизия. През Балканската война е на същата длъжност, като за кратко в периода 14 декември 1912 до 16 януари 1913г. е командир на 5-ти пехотен дунавски полк. През Междусъюзническата война е назначен за командир на 3-та бригада от Трета пехотна балканска дивизия.
Шест дивизии, командвани лично от крал Константинос I, атакуват Кукуш, отбраняван от два български полка. Те се сражават три дни, давайки възможност на населението да се изтегли без жертви към Стара България. Гърците губят 10 000 убити (в цялата Балканска война са само 6000 убити!). Без да позволят да бъдат обкръжени, българските полкове се изтеглят на север. Кукуш е изгорен до основи и гръцката армия се устремява към Дойран.
През 1916г. в чест на Константин Каварналиев от 9-а Плевенска дивизия е издигнат седемметров паметник на мястото, където е погребан полковникът. Намира се на малък хълм, непосредствено до пътя за Валандово, на 3-4 км от Дойран. Като форма наподобява паметниците на Васил Левски в София и на Царя Освободител. Той е бил с надпис "Полковник Каварналиев, загинал за свобода и родина, от 9-ата Плевенска дивизия". Паметникът е открит с прочувствена реч на полк. Борис Дрангов (също загинал по-късно на завоя на Черна). Слово произнася и писателят Антон Страшимиров. В присъствието на войскови части от 9-а Плевенска пехотна дивизия е извършена панихида от полковите свещеници. Освен полк. Каварналиев на мястото са погребани и петима войници. Те са загинали по-късно, през Първата световна война (1915-1918). Около този паметник се намират и гробовете на много други българи - както на загиналите през двете Балкански войни, така и на тези от Втората световна война.
Монументът е бил взривен през 1966г. по време на акцията по унищожаване на всички български военни паметници в Македония, като отломките му са били разхвърляни в района.
Паметникът е въстановен повторно през 2019 г.

Асен Виденов

На днешния ден да си спомним и за генерал Коста Николов, затрит от комунистическите варвари. Изпълват се 153 години от рождението му.

На 23 юни 1873г., в село Вирче ( днес С. Македония, в западното подножие на планината Влахина, досами границата с Република България), е роден Коста Николов Николов. Български офицер (генерал-майор) и политик, началник щаб на отбраната на София през септември 1918г.
След Освобождението, семейството му се премества в Горна Джумая, но тъй като съгласно Берлинския договор тя остава в пределите на Османската империя, се преселват в Дупница. Там Коста Николов завършва гимназия, а след това учи в Духовната семинария в Самоков. Отказва се от църковна кариера и през 1894г. се записва във Военното училище в София, което завършва в 1897г.
Между 1901 и 1904г. учи в Генералщабната академия в Санкт Петербург, Русия. След завръщането си Коста Николов, 9 години е офицер от генералния щаб. В щаба на армията се занимава с изучаването на Османската империя. Създава няколко секретни съчинения, като за тази цел през 1906г. е изпратен тайно в Османската империя, за изучаване на Пиринския операционен театър, в това число и долините на реките Струма и Места с център Сяр.
След Балканските войни е назначен за професор във Военната академия в София.
През Първата световна война (1915 – 1918) е началник на железопътното отделение при Щаба на действащата армия. Участва във военните действия като командващ на 5-ти македонски полк, по-късно се създава Дирекцията за стопански грижи и обществена предпазливост и полковник Николов е назначен за неин началник-щаб.
След пробива при Добро поле, София е обявена за „крепост в обсадно положение“ и на 28 септември полковник Николов, който по това време е председател на Главната реквизиционна комисия, е назначен за началник щаб на крепостта. Взема участие и в потушаването на т. нар. Владайско въстание.
От 1923 до 1931г. е народен представител. Член е на Централното управление на Съюза на запасните офицери. Председател на Изпълнителния комитет на Македонските братства и председател на Малешевското македонско братство. Член-учредител е на Македонския научен институт. В 1937г. е произведен в генерал-майор.
Генерал-майор Коста Николов е отведен „за справка“ на 29 септември 1944г. и изчезва безследно.

Асен Виденов

" Като гледам тази снимка и ме втриса. Никой, който не е преживял част от времето, което днес наричаме шеговито “соц”, не може да схване за каво става дума. И по-добре. Само да не се връзва на неадекватните соц носталгични трепети и мощни лъготения за онова време.

Цървуляците на снимката са полуграмотни сатрапи, управлявали ни десетилетия. Тато, Бай Тошо, Човекът от народа, беше начело във властта 37 години. Станко Тодоров е бил председател (президент) на републиката. Той е единственият политик в историята, изпълнявал и трите най-високи ръководни длъжности: министър-председател, председател на Народното събрание и държавен глава на България. Има образование до трети клас. След училище работи като шивач в различни работилници.

В класните стаи висяха портретите им и трябваше да знаем имената им. Изключителна долнопробност, която за съжаление съвсем не е изчезнала, а се е реинкарнирала в техните наследници.

Ако се чудите защо днес има плитически зомбита, като Доган, Борисов, Нинова, Радев, менти, шкембе войводи, гечевци, сидеровци, коцекопейковци и прочее, та и я докарахме до бутафорни партии, вгледайте се внимателно в снимката и ще разберете отговора.

Десетилетия наред тези заторяваха със смрад, няма как от това да се пръкне благоухание. Още дълго ще пахне на цървул и вкисната манджа. "

Чавдар Гюзелев

Митю Ганев – главатарят на
бандата на главорезите (18+)

На 23 юни се навършват 101 години от убийството на Митю Ганев – един от най-жестоките разбойници, върлували из Хасковско през 1920-те години. Бедни и богати, мъже и жени, треперят от страх само при споменаването на името му. Бандата му реже главата на селянин пред очите на жена му. Ганев и аверите му забучват на кол главата на хасковския лесничей Андрей Беликов. Изтезава заможни селяни, за да кажат къде са парите им. Граби пътници по пътищата. Заради тези умения той е привлечен от БКП, за да вършат заедно грабежите и убийствата. Ето и няколко примера от „антифашистката борба“ на „последния войвода“, на когото комунистите издигат паметници и го провъзгласяват за герой.
В края на май 1924 г. четата на Митю Ганев убива по особено жесток начин селянин в нивите край Бодрово. Иван Тодоров и семейството му са на полето за садене на тютюна. Към него се приближават двама мъже и „Иван Игнатов извади кама и започна да му цепи главата, а другият им другар почна с пистолет да стреля в него“, разказва един от свидетелите. М. Ганев, недоволен от видяното, изстрелял още седем патрона към жертвата. Полицията ще преброи после над 30 куршума в тялото на селянина. Конният стражар, извършил огледа, ще запише в протокола: „Главата му е отрязана отпред и отзад с нож. Въобще отпред лицето му не личи от удари с куршуми и ножове“.
Нелегалната комунистическа партия е впечатлена от „разбойническите умения“ на Ганев и скоро го привлича към нейната кауза. Създадена е комунистическата чета „Х. Ботев“, на която разбойникът е подглаватар, а Добри Терпешев – политкомисар.
Убеждават го, че скоро ще дойдат на власт. Още повече, че от Коминтерна е наредено БКП да готви ново въстание в България, а дотогава да залагат на партизанската война. Самият Ганев също вярва, че болшевиките скоро ще вземат властта. Оттук насетне той граби още по-усърдно, защото трябва да го дели с БКП. Според А. Илиев той внася в касите на комунистическата партия над милион лева. Част от тези средства отиват за закупуване на взрив за атентата в църквата „Св. Неделя“ на 16 април 1925 г. Под руините загиват около 150 души, сред тях и три деца. Прегърнал комунистическата идея, Митю Ганев и бандата му продължават не само да обират, но и да убиват.
В края на септември 1924 г. четниците на Ганев убиват лесничея Андрей Беликов. Руският емигрант, постъпил на българска служба, е заклан защото си позволил да глоби двама ятаци на „последния войвода“, които посегнали на общинската гора. „Ние му направихме необходимите инквизиции, но няма да ви кажа подробностите. … Но напоследък го разрязахме на четири и главата му пет. И му забихме главата на един кол на кръстопът и 50 лева му турихме в устата. Имало и бележка, подписана от четата „Хр. Ботев“ и Митю Ганев, за която съобщава „Хасковска поща“. „Варненска поща“ пък пише, че Беликов бил убит по нареждане на Ганев само защото е белоемигрант, т. е. враг на съветската власт.
Бандата на Ганев убива над 40 души. Прочува се и с жестокостите си. В едно село мъжете от заможна фамилия са залети с вряла мас и горени с машата, докато не кажат къде са парите. Това кара властите да включат в операцията по залавянето му и военните. На 23 юни 1925 г. бандата е обградена, а М. Ганев – убит. Войници, полицаи и селяни жадуват за мъст. За тях е недостатъчно, че е убит. Ганев и застреляните му другари ги застига участта на част от жертвите им: „Главата на Митю Ганев набучена на нож. Всички убити ще бъдат изложени на площада за показ“, съобщава „Хасковска поща“.
Въпреки убийствата, грабежите и отрязаните глави, след 9 септември 1944 г. комунистическата партия обявява М. Ганев за герой и антифашист. Ще изпише името на един разбойник на Братската могила, редом с имената на Жеко Димитров и Ана Маймункова, убити без съд и присъда през 1925 г.
М. Вълчев
Източници:
Архивни – ДА-Хасково, 80К; ЦДА; РИМ-Хасково (спомени на Хр. Павлитов).
Периодика –Хасковска поща – 1924 - 1925 г.; Варненска поща – септември, 1924 г.; Правда – мой, 1925 г.
Литература:
Илиев, А. – Последните войводи, Сиела: София, 2015, с. 80-201
Каратеев, М. - Белогвардейцы на Балканах, Буэнос-Айрес, 1979
Христов, Ф. – Хасковската окръжна политическа чета „Христо Ботев“, БЗНС: София, 1989

На снимката: Митю Ганев (най-отпред , легнал) с четници от политическа чета "Христо Ботев" (НМХ, инв. №1)
__________________________
чрез Милен Вълчев

Преди 113 години Карнегиевата анкета показа на света истинското лице на православна Гърция, по време на войната с България. Четете за да знаете за тези ужасни събития, които не се изучават в часовете по история!
________________________________________________________________
"Единствената разлика е в това, че двата метода на асимилация и изтребление в Гръцка Македония са приложени с по-голяма систематичност и дори с по-малко хуманно чувство. „Те „човешка" раса ли са,тези „мръсни" славяни? Те не са „anthropi" (човеци). Те са „arkoudi" мечки." Такива думи често се срещат в дадените пред нас показания. Те се свързват по жестокост с думата, отговаряща точно на понятието „булгарофаг" (българоядец) - едно чувство, съзнателно култивирано в армията и сред населението посредством патриотични стихове и популярни картини.
След такива сцени на рафинирано варварство едва ли е необходимо да се регистрират многобройните разкази за домашни обиски и произволни арести, които са извършени в Солун през първите дни между 17 и 19 юни и които достигнаха до знанието на Комисията. Картината може да се допълни, като споменем, че във всичко това алчността и жестокостта са в еднаква степен. Жертвите са бивали систематично ограбвани, преди да бъдат убити. Често пъти мъчителите са вземали пари като откуп за техния живот и свобода. Пари са взимани и от войниците, изпратени в Трикери, но повечето от тях успели да си запазят по нещо. Способът, прилаган от гръцката охрана, бил да принудят пленниците да дадат каквото имат, като се действа по следния начин [Комисията чу този разказ в София и нейните членове научиха имената на българските пленници, които били очевидци на случилото се.]
„Двадесет и осем пленници бяха прехвърлени от кораба до брега с лодка. Когато наближиха сушата, гърците направиха дупки в дъното на лодката и тя започна да се пълни с вода. След това поискаха от пленниците да дадат всичките си пари, иначе щели да ги оставят да се удавят. Нашите свидетели казват, че заплахата била съвсем ненапразна: двама от пленниците, които нямали пари, били удавени. Всички останали дали каквото имали."
Човек лесно може да си представи злоупотребите, извършвани в една такава атмосфера, още повече злоупотребите с помощта на законната власт. Мисълта, че човек може да попадне под терора на комитаджиите, се превърнала в силно натрапчива идея. Затворите в Солун били препълнени с българи, арестувани в самия град или във вилаета само поради това, че се осмелявали да се нарекат българи. Изчислено бе, че между 4000 и 5000 от тези българи били изпратени в старите предели на Гърция, докато около 1000 души били в затворите на Солун (в Едикуле, в Конака и „новия" затвор).
Тук бихме могли да цитираме един случай, разказан от свидетел, когото Комисията изслуша. С него искаме да покажем, че тези хора не са извършили никакво друго престъпление освен това, че са българи. Касаеше се за Димитър Ризов, ученик от Солунската реална гимназия, на 17 години. Той се разхождал по улицата, когато на 17 юни бил арестуван и доведен пред един „капитан". Последният го запитал: „Ти кой си?" Ризов отговорил: „Аз съм българин." След това го претърсили и намерили в него снимка на баща му, който бил български офицер. „Какво е това?" - без да доизчака отговора на Ризов, офицерът го ударил и го изпратил в затвора под охраната. Там имало 17 полицаи и войници, който в продължение на 10 минути го били, докато загубил съзнание."
_______________________________________________________
Карнегиева фондация за международен мир
ДОКЛАД НА МЕЖДУНАРОДНАТА КОМИСИЯ за разследване причините и провеждането на БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ
http://macedonia.kroraina.com/karnegi/glava4_3.html
_______________________________________________________________
чрез Зоранчо Маринков

На 23 юни 1913 г., Сърбия обявява война на България.
Същия ден сръбските окупационни власти събират в двора на църквата “Св. Димитър” в Скопие, 300 души български първенци и свещеници и след отказа им да подпишат документ, че са сърби, са зверски пребити и измъчвани. Някои от тях са насечени на парчета, а други са хвърлени във Вардар.
Първи полски артилерийски полк води сражения със сърбите при Царица, Кървав камък и Панчев гроб, Македония.
Първи конен полк води сражения със сръбската кавалерия при Букова глава, Македония.
Части на Пета армия отхвърлят проникналите на българска територия сръбски войски в района на връх Голеш.
Сръбските власти арестуват и подлагат на мъчения 600 първи българи в Битоля.
Сръбските власти изгарят 6300 български книги от Прилепската училищна библиотека. По същото време са изгорени Галичката библиотека от 2000 български книги и Дебърската библиотека от 1300 книги.
Сръбските власти арестуват и подлагат на мъчения 350 граждани на Ресен и селяни от региона. Арестувани са всички първенци на града. Затворът се помещавал в избата на окръжното управление и през решетките на прозорците арестуваните можели да чуят как от балкона заместник-префектът Евто Бекрич държи реч пред една новосформирана банда от власи румънци и гърчеещи се жители. Бекрич заявява на тълпата: „В отсъствието на армията, вие сте упълномощени да действате. Тъй като България е обявила война, действайте както намерите за добре с всеки, който се нарича българин".

чрез Лазар Младенов

„Войната беше далече от нас и почти не я усещахме. Но вече почвахме да я усещаме. Купони за хляб, картофени дни, изчезна олиото, загубиха се платовете и кожите, магазините опустяха. (...) ...Един ден от изток пристигна с влекач и излезе на брега голяма група хора – заедно с колите, воловете и покъщнината. (...) Дочу ни се нещо като немска глъчка. Питахме хората какви са и що са. „Дойчен – отговаряха – Немци от Поволжието. Сега отиват „нах Дойчланд... цу хаймат“. Толкоз. Такива не бяхме виждали. Имаше в града ни германски офицери и войници, но те си бяха от Германия. А сега за пръв път гледахме германски селяни, които идваха не от Германия, а от Русия. (...) Керванът на немците изгромоли по едрия паваж на Главната, мина и замина и потъна из дърмите нанякъде.
А скоро след това, пак с влекач, дойде от изток друга група, по-малка. Двайсетина млади момичета и момчета. Без коли и волове, без нищо. Халиско разузна какви са. Руснаци, каза. Пращали ги на работа в Германия. Спряха в нашия град. Не знаехме защо не продължиха по Дунава нагоре, а спряха именно тук. (...) Настаниха руснаците в прогимназията, която беше до нашата гимназия, една ограда ги делеше. В голяма класна стая ги настаниха. (...) Руснаците ги вардеше един български стражар, смачкан, добродушен и наивен селски човечец. Макар че нямаше кой знае какво да варди и защо да варди. Дадохме на стражаря кутия „Томасян“ (...) и той ни пусна в стаята на руснаците. Те лежаха на пода върху сиви войнишки одеяла, разговаряха тихо. И веднага млъкнаха, тревожно се втренчиха в нас, когато влязохме. Нямаше нищо, което да им дадем, освен пак цигари, които малко предпазливо прие само един от тях. Но това поне успокои другите.
Бяха като нас, на наша възраст. (По-късно Ай-Халиско се ожени за едно от момичетата.) Опитахме се да разговаряме с тях на убогия наш руски език. Оказа се, че те говорят на някакъв особен руски – мяркаха се в езика им и някакви смътно изкривени български думи, като: „нечу“, „сакам“, „бяше“, „нема“, „треба“, „очи“ и други такива. Иначе имената им руски: Саша, Стьопа, Маня, Маша... А фамилните? Във фамилните пак прозвуча нещо не съвсем руско, нещо почти българско: Калоянов, Карадимитров, Генов, Ценков... Халиско, Данчо и Мико се сетиха, че такива фамилии има и в града ни. Руснаците много се учудиха. Но един от тях се обади:
– Ний болгари – каза той. – Таврийски болгари... Крим... Таврия!...
Таврийски българи? За пръв път чувахме такова нещо. Но момчето не можа да ни обясни нищо повече.
Затекохме се при нашия руснак, намерихме го у дома му. Така и така, казахме му. (...) Оживи се той, разшета се, каза ни веднага да го водим в училището. Там той дълго разговаря с младите хора. После ни обясни: някога, преди много години, прадедите им били преселени от България в Крим, или малко по на север от Крим. Било това по време на чума или на война, или на някакво друго бедствие.
Новината за таврийските българи бързо се разнесе из града. (...) Да повторим в скоби: всички те бяха млади момчета и момичета колкото нас или малко по-големи от нас. И само една от жените беше по-възрастна от всички. Косата ѝ напълно побеляла, но очите ѝ гледаха младо и живо. Казваше се тази жена Васила. (...) Беше понаучила български, но все го мешаше със своя таврийско-български. Не приказваше много, слушаше повече и се усмихваше тихо. И само като пийне повечко – започва да плаче. Но една вечер тя заприказва сама.
Имала там семейство. Мъж, деца. Живеело се криво-ляво, можело да се живее. Докато една нощ дошли някакви страшни хора и забрали мъжа ѝ. „Взяли его...“ – каза тя. Вече не го видяла. А след някое време пак дошли едни хора с пушки – забрали и нея. Не през нощта, а денем. „Стягай се“ – ѝ казали. „Заедно с децата“ – казали.
Пътували с влак, имало във влака много такива като нея. Пътували все на север, все на изток. Не било много лошо във влака, топличко било, давали чорба и малко хляб. На децата било весело – никога не били се возили на влак... И все на север, все на изток. Много дни и нощи, тя не помни колко дни и нощи. Най-сетне спрели. „Слезте“ – им казали ония с пушките. Слезли. Наоколо – равно и сняг. Много равно, много сняг, додето око стига – все равно и сняг. Дали на всички по една лопата и една палатка. Разпънала тя палатката на снега, простряла вътре чергица една, настанила децата. Шест деца. Най-големият – на осем години, най-малката – на пет-шест месеца, кърмела я още. Денем ги водели да копаят канали някакви в снега. Вечер се прибирала в палатката при гладните премръзнали деца с канче чорба и малко хляб за всичките.
Така – ден, два, три. На четвъртия ден или на петия в равната снежна пустиня се надигнал буран. „Знаете що то буран? Нема знаете!...“ Васила обясни: силен вятър дига сухия сняг и го пилее на сух ситен прах. И няма какво да дишаш, освен тоя ситен и сух снежен прах, който ти пълни гърдите и те задавя, и те смразява отвътре...
Вятърът се подвирал под полите на палатката, влизал вътре заедно със снежния прах. Децата зъзнат и пищят. После полека, едно по едно, се унасят в сън. Но тя ги буди и не им дава да заспят.
Най-напред замръзнала малката, кърмачето. Духали му, прегръщали го, увивали го с чергицата. Но то замръзнало. Просто се вкочанило и престанало да плаче. Изнесла го навън да притиска полите на палатката и се спуснала да спасява другите деца. Но нямало спасение. Замръзнало и по-голямото. Изнесла вън и него.
После замръзнали едно по едно всичките ѝ останали деца. Всичките – за една нощ. И за една нощ косите ѝ, черни като нощ, станали бели като снега...
Вече не изнасяла трупчетата навън. Стояла над тях, гледала ги, молела ги да се съживят, чакала да се съживят, два дни чакала. И дори не могла да плаче...
После изкопала гробче в снега до земята, по-надолу нямала сили да копае. Положила там, наредила едно до друго децата и ги завила със снега.
Останала сама на света – с празни очи, които гледали, но не можели нито да плачат, нито да разберат мъката си. „Господи, за що, за що? – питаше Васила. – За какво, Господи?...“
Скоро след това началството я повикало, обадило ѝ, че с нея станала грешка някаква. Че трябва да я освободят и че може да се завърне в родните места. Тя изкопала снега – да види децата още веднъж, и пак стояла над тях една нощ.
После се завърнала. Сама, без децата – останали там, в далечните северни снегове. Съвсем сама в този огромен, студен свят...
..Мина година. Може би година и нещо. Настанаха големи промени у нас. Немците си заминаха на запад, а от изток дойдоха руснаците. (...) Един ден Халиско ни обади, че властта събира таврийците, за да ги върне в родината им. Така им казали, така казали и на Халиско, който трябваше да ги придружава до границата. (...) Бяха радостно възбудени и пълни с надежда: дочакали най-сетне времето да се завърнат по родните домове. (...) Ето, качваха се един след друг на руския катер. Качи се при тях и Ай-Халиско. Той се казваше Илия понашему, а Халиско го бяхме нарекли по името на един мексикански филм. (...) В катера стояха няколко въоръжени руски военни.
Вдигнаха трапа и катерът потегли полека надолу по Дунава. (...) Халиско се върна още същия ден. Беше се умърлушил нещо. (...) Халиско смотолеви нещо, но тоя път малко по-ясно: спрели на първия остров и свалили там всичките на брега... (...) Там него го качили на една лодка и тя веднага поела обратно. Но преди да заработи моторът на лодката, чул изстрели откъм острова...“
________________________________________________________________
Откъс из „Черешови води“, от Георги Божинов,
чрез " Мъченик на словото "

Започна ремонта на чинията на Бузлуджа. Нали се сещате кой ще бъде следващия "възстановен" обект за всеОвчо преклонение?

Да напомним: Втората световна война бе започната не на 22 юни 1941.

А на 1 септември 1939 година!

И бе започната не само от Хитлер, както ни лъжеха с десетилетия. А от Хитлер и Сталин!

🔻 Както вече знаете, Втората световна война започва точно една седмица след като на 23 август 1939 година Сталин и Хитлер се съюзяват и подписват таен протокол за подялбата на Европа.
🔻 Впрочем, докато Мусолини научава за нахлуването на Германия в Полша от радиото,
Сталин получава телеграма от Хитлер НЯКОЛКО ЧАСА ПРЕДИ НАПАДЕНИЕТО.
На 1 септември германците нахлуват в Полша. Докато поляците се сражават с невиждана храброст (шапо!) и задържат с коне и жива сила германските танкове ( за разлика от великата Франция, която се предава позорно бързо), та докато поляците се бият с отчаяна смелост срещу германците, съветската армия на Сталин нахлува в Полша и удря полската армия в гръб.
🔻 На 22 септември Вермахтът и Червената армия правят общ парад в Брест-Литовск. Подписано е съветско-германско споразумение за подялба на Полша и декларация "в полза на мира". Коментарът на този цинизъм е излишен, но ето откъс от самата декларация:
"Правителството на Райха и на СССР чрез подписания днес договор, като уреждат границите между двете държави, вследствие разпадането на Полската държава и създавайки по този начин сигурна основа за продължителен мир в Източна Европа, единодушно изказват своето гледище, че е в интерес на всички народи да приключат положението на война, което съществува между Германия, от една страна, и Франция и Англия, от друга. Двете правителства, прочее, ще направят общи усилия да се постигне тази цел колкото е възможно по-скоро. В случай, че това не се достигне, ще се докаже, че Англия и Франция са отговорни за войната."
През ноември 1939 година Сталин нарежда на в. Правда да пише, че Англия и Франция са започнали войната, а не Германия. Впрочем, както се вижда от цитата горе, това го има отбелязано в договора, който двете тоталитарни държави сключват помежду си след позорната подялба на Полша.
🔻На 28 септември 1939 е подписан Пакт за приятелство и за границите между СССР и хитлеристка Германия.
🔻 Според договора на територията на бившата полска държава се установява граница между Германия и СССР (член 1), която е окончателна и двете страни се задължават да не допускат намеса на трети държави (член 2). Тази граница се разглежда като основа за развитието на бъдещи приятелски отношения между двете страни (член 4).
🔻 На 30 ноември 1939 Червената армия напада Финландия и до 12 март 1940 г. води т.нар. "Зимна война". СССР е изключен от Обществото на народите.
🔻 СССР притиска балтийските държави да му дадат бази (както ще опита през ноември 1940 и с България, но среща отказа на цар Борис).
🔻 На 14 юни 1940 г. започва съветизиране на прибалтийските държави чрез изпратените за целта съветски емисари. На 17 юни Червената армия нахлува в прибалтийските държави и ги окупира.
🔻 На 28 юни Румъния "отстъпва" Бесарабия и Северна Буковина на СССР.
На 27 септември 1940 е сключен Тристранният пакт между Германия, Италия и Япония.
🔻 На 22 октомври 1940 г. България отказва да влезе в Тристранния пакт.
🔻 На 12 ноември Молотов отива в Берлин с цел преговори за влизане на СССР в Тристранния пакт. Но вместо дружески обсъждания за сферите на влияние, между Молотов от една страна и Рибентроп и Хитлер от друга, възникнали дипломатически спорове.
Главната причина за раздора била настояването на Сталин да включи България в съветската сфера на влияние.
🔻 На 17 ноември 1940 г. – повторен отказ на България да се присъедини към Тристранния пакт.
🔻 На 20 ноември Унгария се присъединява към Тристранния пакт.
На 23 ноември 1940 Румъния се присъединява към Тристранния пакт.
На следващия ден Словакия се присъединява към Тристранния пакт.
🔻 На 25 ноември 1940 България отхвърля съветското предложение за "договор за взаимопомощ", което предвижда разполагане на съветски военноморски бази в страната.
СССР иска териториално разширение в замяна на присъединяване към Тристранния пакт. Едно от условията, които Сталин поставя е България и Дарданелите да бъдат включени в съветската сфера на влияние.
По време на акцията българските комунисти разпространяват позиви за съюз със СССР и Германия на Хитлер.
🔻 Вапцаров също агитира за съюз със СССР и Германия и затова е интерниран от българската полиция за антидържавна дейност.
Да, да, точно така: "антифашистът" Вапцаров е призовавал за влизане на България в Тристранния пакт, защото така му нареждат от Москва, тъй като кумирът му Сталин е съюзник с Хитлер.
🔻 В един от комунистическите лозунги пише, че СССР не само не е против включването на България в Тристранния пакт, но и че сам се кани да влезе в него.
В България и до днес се премълчава позорното послушание на българските комунисти пред заръките на хитлеровия съюзник Сталин, писането и разпространяването на комунистически лозунги за присъединяването на България към Тристранния пакт в момент, в който цар Борис Трети и българското правителство отчаяно се опитват да запазят неутралитета на страната въпреки чудовищния натиск от Берлин, Рим и Москва.
Но ето признанията на Върбан Ангелов, виден комунистически функционер и обвинител в т.нар. Народен съд:
🔻 "В края на 1940 и началото на 1941 г. По нареждане на ЦК се разпространяваха хвърчащи листове, с които се подканяше българското правителство да подпише Тристранния пакт – да влезе в антикомунистическата ос, като се добавяше, че и СССР ще влезне в него.
Спомням си, че някой донесе в кантората ни един такъв лист. Аз го отнесох на Хр. Михайлов, който беше в съседната стая. Освен него там беше и Боян Българанов, а ако не ме лъже паметта и д-р Иван Пашов. Аз скъсах демонстративно този лист пред Хр. Михайлов и с възмущение заявих, че това не може да е дело на нашата партия; това е провокация от Дирекция на полицията. Хр. Михайлов се изчерви и не каза нищо. И понеже Б. Българанов каза, че той счита тази препоръка, която се даваше от нашата партия на правителството за много умна, влязохме с него в пререкания.
Аз твърдях, че това е провокация, а ако е наш лист, то е грешка, която граничи с предателство. Помня, че Б. Българанов, с когото заедно излязохме от кантората на Хр. Михайлов, ми поиска подробни обяснения. Аз му дадох и той остана доволен.
🔻 Когато германските войски нахлуха у нас, Партията издаде нареждане да ги посрещнем не като враждебни, а като приятелски войски.
Ние, които бяхме против това германофилско становище на нашия ЦК, трябваше да защитаваме пред нашите съюзници от Народния фронт становището, че тия лозунги и директиви са провокация на полицията. А те бяха на ЦК на БКП.
🔻 За влизането на България в Тристранния пакт.
🔻 След и по повод на сключването на договора за ненападение между СССР и Хитлеристка Германия в 1939 г. Вътрешното ръководство на БКП поведе пропаганда за влизането на България в Тристранния пакт: Германия, Италия и Япония.
🔻 От името на партията Централният Комитет издаваше позиви, хвърчащи листове, а и писанията по стените на зданията , в които се подканяше правителството да вмъкне страната в Тристранния пакт.
В партията се внесе голям смут; водеха се оживени спорове – по-голямата част от партийните хора не можеха да смелят препоръките на ЦК да бъде присъединена страната към фашисткия съюз на Хитлер, Мусоини и Япония. Аз лично съм имал много спорове по този въпрос с другари даже и от тогавашния Централен Комитет. Становището на ръководството обаче бе разпространено и проагитирано в цялата страна.
В Пловдив, както се научихме тогава, комисия от трима наши другари, се явила пред гарнизонния началник и пледирала пред него, че България трябва да влезе в Тристранния пакт, подканяла го да действа в това направление, като се извърши мобилизация и влезе във война на страната със съюза – Германия и Италия.
🔻 През юни или юли 1940 г. ни привикаха около 28 наши другари в Дирекция на полицията и един от важните – Павлов или Гешев, ни упрекнаха, че агитираме да влезем във войната на страната на съюза, облепяме и пишем по стените на градските здания позиви с такива подкани.
На нашите възражения, че това не е дело на нашата партия, на наши хора, а се върши или от провокатори, или от някои наивни младежи, полицаят отговори:
„Ние знаем много добре от кого се това върши. Знаем, че вашата партия агитира за влизането ни във война на страната на съюза, правителството обаче е решено да пази неутралитет, то е против влизането ни във войната и като ви предупреждаваме да престанете с тая вредна, противонародна агитация, предупреждаваме ви, че, ако не престанете да агитирате в това направление, ще вземем строги мерки срещу вас.”
След около една седмица бяхме арестувани и отправени по различни села много наши другари не само от София, но и от другите градове на страната. На гарата видях Трайчо Костов, когото тоже откарваха някъде. Аз бях изпратен в с. Сини вир /турското му име е Сенебир/, Новопазарско. В съседно село бе интерниран Никола Петков, а в друго – Антон Югов.
🔻 Агитацията да влезем в Тристранния пакт и във войната на страната на Германия, Италия и Япония трая до 22 юни 1941 г., когато у нас стана известно, че германската армия напада СССР."
Антифашисти ли???
*
🔻Да продължим със Сталин.
Когато през пролетта на 1941 година Хитлер напада Югославия и Гърция, какво прави Сталин?
🔻 Сталин изхвърля югославския посланик от Съветския съюз и отказва да признае гръцкото правителство в изгнание!
***
🔻 Първото масово изтребление на военнопленници е извършено по заповед на Сталин от НКВД.
В Катин са само останките само на една малка част от избитите полски запасни офицери - тези от лагера в Козелск (недалеч от Смоленск).
Но има още два големи лагера с полски офицери: в Осташков, Калининска област и Старобелск (край Харков).
От един документ на НКВД от декември 1939 г. става ясно, че съветските власти не смятат тези поляци за военнопленници, а за … „контрареволюционери“.
Сталин не само откровено ненавижда Полша, но смята полският патриотизъм за особено опасен, тъй като няма никакво намерение да изпуска плячката от ръцете си и да връща, когато и да било, окупираната полска територия.
Подозрителността и омразата му са разпалени допълнително, когато Берия докладва, че според него полските военнопленници са непоправими. Повечето от поляците не се огъват и не показват с нищо, че ще сътрудничат на съветската власт.
Решението на Сталин е незабавно – полският елит трябва да бъде унищожен, за да бъде елиминирана всякаква евентуална бъдеща съпротива срещу съветската окупация.
По-късно той ще приложи рецептата си и в останалите източно-европейски страни, окупирани от Червената армия. Също и в България, където безмилостно бе избит българският национален елит.
На 5 март 1940 година Сталин и членовете на Политбюро Ворошилов, Микоян и Молотов подписват предложението на Берия за разстрел на десетките хиляди полски военнопленници.
Заповедта се отнася не само за петнайсетте хиляди поляци в трите лагера, но също и около единайсет хиляди вече арестувани за „контрареволюционна дейност“ граждани на източна Полша, които са държани в затворите.
Според съветските документи вследствие на тази директива са екзекутирани 21 857 души.
Генерал Дмитрий Токарьов, бивш началник на НКВД за Калинински район разкрива, че през март 1940 г. е извикан заедно с двама свои колеги от НКВД на инструктаж в Москва, където му е предадено, че „най-висшите ешелони“ са решили поляците да бъдат застреляни и му е наредено да приведе заповедта в изпълнение.
Изглежда Токарьов не е вдъхвал достатъчно доверие, защото от Москва са командировани опитни екзекутори – страховитата спецгрупа на Василий Блохин, генерал-майор госбезопасности.
Блохин е главният кремълски палач, който в продължение на 30 години ръководи разстрелите в НКВД (съответно в МГБ и МВД) при Ягода, Ежов и Берия.
Известен е с това, че за годините на своята работа е разстрелял лично между 10 хиляди и 15 хиляди души и че лично е разстрелял легендарния Тухачевски, журналиста Михаил Колцов, писателя Исак Бабел, прочутия театрален режисьор Мейерхолд и дори бившия си шеф Ежов.
За „героичните“ си дела Василий Михайлович бил награден не само с лека кола „Победа“ и златен часовник, но и с три ордена „Червено знаме“, с орден „Ленин“, с орден „Отечествена война“, първа степен и множество медали.
Спецгрупата на Блохин умело съчетавала охраната на съветските вождове и лично на другаря Сталин с участието си в масовите разстрели на „народните врагове“.
Очевидци си спомнят, че разстрелите доставяли огромна наслада на Блохин. Той се подготвял за тях с прецизността на опитен хирург към операция: без да бърза надявал специално ушита дълга до земята кафява кожена престилка, кожени ръкавици до лактите, дори кожена фуражка с козирка и с нескривано удоволствие се оглеждал в огледалото. Което хвърля в ужас дори колегите му (вж Лорънс Рийс „Тайните на Втората световна война“).
Под ръководството на Блохин, Синегубов и Кривенко са разстреляни 6 300 поляци от Осташковския лагер. Самият Блохин за времето на командировката си в Калинин разстрелял лично „само“ 600 от тях. За което получава първия си орден „Червено знаме“.
В Калининския затвор, където се извършват част от екзекуциите на поляците, две канцеларии са тапицирани с кадифе, за да бъде заглушен шумът от изстрелите. Първата нощ пристигат 343 поляка и палачите се озорват, не смогват. Разстрелите продължават и след изгрев.
Затова Блохин нарежда „пратките“ с поляците от близкия Осташковски лагер да не надвишават 250 души на нощ. С тази бройка вече се справят успешно. Жертвата се повежда към т.нар. Ленински кът, а след проверка на идентичността и поставяне на белезници, отвеждат нещастника в специално тапицираната стая. Изстрел в тила, изнасят тялото и процедурата се повтаря.
Нощите са къси, времето е малко и няколко по-низши служители на НКВД, включително шофьори и охранители, получават заповед да участват в разстрелите. Убийците използват по-надеждните германски пистолети „Валтер“, но при това сериозно натоварване, дори превъзходните германски пистолети се повреждат и започват да отказват.
Пистолетите отказват, но не и съветските свръхчовеци, които след приключване на задачата организират банкет, за да отпразнуват „постижението“.
По сходен начин са избити и поляците от Старобелск, втория от трите военнопленнически лагера.
Те са отвеждани в Харковския затвор, където НКВД ги ликвидира един по един с изстрел в тила. След това телата са откарвани с камиони и заровени – подобно на тези от Калининския затвор – в масов гроб в околностите на града. Също като при масовото клане във Виница, извършено през 1937-1938 година от НКВД, свидетели помнят капещата от камионите кръв. Напоените с кръв брезенти се изгарят, но кръвта от камионите дълго не може да бъде измита.
Единствено убийствата на полските затворници от лагера в Козелск са извършени в отдалечената Катинска гора.
Единадесетгодишната Нина Воеводская е заведена от чичо си, офицер от НКВД, „да види поляците“. Той превежда нея и по-малката й сестра през постовете на НКВД до един резервен коловоз на няколко километра от Катинската гора, за да покаже на двете деца поляците в зарешетените вагони. После се оказва, че в дадени моменти убийците в гората не насмогват да застрелят толкова много хора, затова голям брой поляци изчакват едно денонощие в резервния коловоз край гара Гнездово, охранявани от НКВД.
Нина споделя: „Поляците ни махаха за поздрав от техните вагони. Те бяха млади, с военни униформи. Още помня колко елегантни бяха.“ (вж Лорънс Рийс, „Тайните на Втората световна война“).
Поляците, уточнява британският историк, са убедени, че ги изпращат във военнопленнически лагер и не подозират участта си. Но от гара Гнездово те са откарани на групи с камиони в гората.
През 1943 г. един руски селянин Олег Киселев, разказва: „През пролетта на 1940 г. в продължение на четири-пет седмици всеки ден в гората заминаваха три-четири камиона, натъпкани с хора... Чувах изстрелите и предсмъртните викове на хората... В нашия район не бе тайна, че НКВД разстрелва поляците.“
В цивилния живот тези мобилизирани от резерва офицери са предимно полски интелектуалци: учени, преподаватели във висши училища, лекари, учители, юристи, журналисти, инженери, конструктори.
На картинката долу: отляво "фашистите", отдясно "антифашистите".
***
🔻 Ето и един от комунистическите позиви с призив, че СССР не само не възразява България да влезе в Тристранния пакт, но и че самият СССР се кани да влезе в него.
🔻 И страници от книгата на Върбан Ангелов.
___________________________________________________________________________________
чрез Даниела Горчева