Единъ Завѣтъ

15/09/2026

ПРОРОЧЕСКАТА РЕЧ НА ГЕНЕРАЛ СТЕФАНОВ В СЕРГЮВЕЦ

На връх Георгьовден 1944 г., командирът на Четвърта армия, генерал-лейтенант Стефанов произнася реч в село Сергювец, В. Търновско. Селяните, изпълнили с гъдулки и гайди обширния мегдан, прекъсват виещото се хоро, буйната веселба и се трупат да чуят генерала :

" Селяни, червените армии на Сталин напредват към Европа и ще дойдат на Балканите. Никой не може да ги спре. Kогато комунистите дойдат на власт ще ви вземат нивите и ще ви превърнат в бедни ратаи..."
" Не могат да заграбят нивите ни - прекъсват го селяните - ето документи за собственост - те са наши во веки веков! " - и развяват в ръце нотариални актове за лично притежание и удостоверение за платени данъци.
" Комунистите ще вземат добитъка ви и ще го затворят в колхозите. Няма да видите нито крави, ни волове, ни коне. Овцете ще продадат на арабите, агнетата ще изядат по гуляи, а виното ви ще изпият на пиршества."
" Никой не може да пипне с ръка добитъка ни - протестират бурно сергювчени - ние сме го купили на сърпазар в Оряховица и платили билети за притежание на животни. Добитъкът е наш, ние го гледаме, храним, поим!"
Въпреки раздразнената шумотевица оратора продължава своята реч :
"Ще дойде време, когато жените ще перат черги на Дунава, мъжете ще секат дърва в Балкана - я се видят по Коледа на празната трапеза, я не се срещнат. Децата ви ще избягат по градовете и няма да се върнат. Селото ви ще опустее. Няма да се лъжем - лошо ни очаква."
********************************************************************
Селяните, които бяха напълнили хамбари с жито и царевица, дворове с добитък и птици, не се изплашиха от мрачното пророчество на генерала. Библията не бяха прочели и не го смятаха за пророк, ни от Стария, ни от Новия Завет, но запомниха , че след тая реч се премина завинаги веселбата по селските кръчки и мегдана опустя.
Генерал Атанас Стефанов не доживя да види колективизацията на селското стопанство, която измете на бунищата нотариални актове за собственост на ниви, лозя, гори.
Автомобилът му бе спрян на шосето от София за Плевен от въоръжена група организирана от БКП. Партизанката Митка Гръбчева заплашила с пистолет генерала и му заповядала да предаде оръжието си. Кавалерът на орден "За храброст" от Балканската война отказал да се подчини на една жена - терористка, обвинена в престъпления срещу държавата и търсена от закона. Последвал изстрел. Това, което не успяха да сторят неприятелските войници през войните, направиха българските комунисти.
Командирът на Четвърта армия, генерал - лейтенант Атанас Стефанов бе убит на 12 септември 1944 година, без съд и присъда.
Бог да го прости.

14/09/2026

На 15 септември 1863г., в бесарабското село Бановка, в Руската империя (днешна Одеска област, Украйна), разположено на 25 км източно от Болград и създадено от български преселници от с. Чоба, Пловдивска област, през 1863г., е роден великия Иван Колев Стоянов, останал в българската история като Иван Колев или "Спасителят на Добруджа".
Един от най-великите български военни, офицер (генерал-лейтенант), наричан "Бащата на българската конница". На генерал-лейтенант Колев е посветено стихотворението на Иван Вазов "Конницата на генерал Колева" от 1916г., публикувано в стихосбирката "Нови екове", в днешни времена заглавието е по-често срещано като "Добруджанската конница", това се дължи на политическите промени след 1944г., когато новата власт на Българската комунистическа партия се опитва "да скрие" името на генерала в последващи издания на стихотворението. В същата стихосбирка са публикувани и "На руските войници", "Добруджа" и "Една любов", които са вдъхновени от боевете на Добруджанския фронт. През 1918г. поетът Любомир Бобевски пише баладата "Конникът генерал" и одата "Генерал Колеву!", отново посветени на бащата на българската конница. Като военен кореспондент на добруджанския фронт писателят Йордан Йовков пише разказите "Белият ескадрон" (1916), "Триумф" (1916), "Мустафа ачи" (1917), "През езерото Туркойа" (1917), вдъхновени от различни боеве, водени от конницата на ген. Колев.
Основното си образование завършва в родното си село, след което през 1875г. постъпва в Болградската гимназия и я завършва през 1882г. Желанието на младия Иван е да бъде учител в родното си село, но молбата му за учителското място е отхвърлена. Въпреки този неуспех по-късно става писар в общината.
През 1884г. Иван Колев заминава за София, където работи като помощник-секретар в Софийския окръжен съд. След по-малко от година на заеманата длъжност е повишен в секретар.
На 2 ноември 1885г. се обявява Сръбско-българската война, на 9 ноември Иван Колев постъпва като доброволец в Ученическия легион.
На 14 януари 1886г. постъпва във Военното училище в София. Разпределението на юнкерите тогава се извършва по успех и Колев като отличник е определен за артилерист. Още от малък се увлича по ездата и затова при новината, че ще става артилерист, заявява „Ако не бъда зачислен в конницата, няма да служа - ще се уволня!“. На 27 април 1887г. завършва Военното училище, произведен е в първия офицерски чин подпоручик и е зачислен в Трети конен полк. На 18 май 1890г. е произведен в чин поручик и в началото на 1892г., след успешно положени изпити, постъпва във Военната академия в Торино.
На 2 август 1894г. е произведен в чин ротмистър и, вече завършил академията, още същия месец се завръща в България. Назначен е за генерал-щабен офицер, чете лекции по военна история на офицерите от кавалерийската школа, по-късно става началник-щаб на кавалерийската инспекция. По негова инициатива се открива кавалерийски курс за най-младите кавалерийски офицери, става главен инициатор на конните състезания в българската войска. През есента на 1898г. ротмистър Колев е командирован на маневри в Румъния. На 14 февруари 1904г. е произведен в чин подполковник.
През септември 1907г. подполковник Колев е изпратен на стаж в австрийската войска и е зачислен в Седми улански полк в Пардубиц, от където се завръща през октомври 1908г. и на 15 октомври е произведен в чин полковник и назначен за командир на Лейбгвардейския конен полк, на която длъжност остава до началото на Балканската война.
В началото на Балканската война (1912–1913) е началник-щаб на укрепения пункт Ямбол, след което от ноември 1912г. временно изпълнява длъжността началник-щаб на Трета армия. През Междусъюзническата война (1913) е началник-щаб на Пета армия.
На 2 август 1915г. е произведен в чин генерал-майор. По време на Първата световна война генерал-майор Колев е инспектор на конницата и командир на Първа конна дивизия. Под негово ръководство тя взема участие в настъплението на Трета армия в Добруджа - в битките при Куртбунар, Кочмар и Карапелит, Добрич, Мустафа ачи - Азаплар, Топрахисар, Текиргьол, Кюстенджа, Черна вода и Мачин, пленявайки хиляди неприятелски офицери и войници - румънски, сръбски и руски. Освобождава цялата Добруджа, до делтата на река Дунав.
На 2 август 1915г. е произведен в първия генералски чин генерал-майор. Паметни са останали думите му на 4 септември 1916г. пред строената българска конница когато към командваната от него дивизия се насочва цяла руска кавалерийска дивизия, превъзхождаща двукратно българската:
"Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!"
На 30 септември 1916г. е награден с германски железен кръст „За храброст“ лично от германския фелдмаршал Аугуст фон Макензен - главнокомандващ войските на Балканите. При награждаването главнокомандващият изтъква:
„Досега се беше наложило убеждението, че атаката на конница срещу пехота е невъзможна. Вие с няколко действия го опровергахте. Много висши кавалерийски началници Ви завиждат и не мога да ги убедя в писма, че това, което Вие направихте, се е случило наистина!”
На 28 юли 1917г. е произведен в чин генерал-лейтенант. Изминал хиляди километри на кон при освобождаването на Добруджа, генерал-лейтенант Иван Колев заболява и умира на 29 юли 1917г. във Виена, Австрия. По-късно тленните му останки са пренесени и погребани в София.
Главнокомандващият войските на Централните сили на Северния фронт фелдмаршал Аугуст фон Макензен сравнява българския пълководец с кайзера Фридрих Велики, който също е бил известен кавалерист.
В негова чест в Добрич е поставена паметна плоча. На него са наименувани две български села - Генерал Колево (Област Варна) и Генерал Колево (Област Добрич), и главният варненски булевард, свързващ центъра на града с квартал "Левски".
През 2007г. се създава граждански комитет за паметник на генерал Иван Колев, оглавен от директора на Института по история при БАН акад. Георги Марков. Въпреки голямата признателност, получена приживе и след преждевременната му смърт, на ген. Иван Колев никога не е издигнат паметник. Историята на този непостроен монумент обаче е почти столетна. Още през септември 1917г. се създава фонд за „волни пoжертвования“ за издигане на паметник на генерала в София. Изработени са редица проекти за паметника от известни склуптори, сред които Андрей Николов (изработил релефен портрет на генерала, днес съхраняван в Националната художествена галерия), Кирил Тодоров (изработил проекти за бюст и паметник, представящ ген. Колев на кон) и италианеца Арналдо Цоки, автор на паметника на Цар Освободител пред сградата на Народното събрание. През 1942г. събраните средства достигат 1 842 000 лв. Наложените през Втората световна война ограничения за ползване на бронза обаче отлагат издигането на паметника.
След връщането на Южна Добруджа към България в Добрич се възстановяват структурите на запасното воинство. То подкрепя инициатора за възраждане идеята за издигане паметник на героя от Първата световна война - полк. Петър Добрев. Решено е монументът да се издигне не в София, а в Добрич - център на Южна Добруджа. Така с подкрепата на Община град Добрич се създава Фонд "Построяване на паметник на ген. Иван Колев". Дейни участници по набиране на средства са ген. Тодор Кантарджиев, добричките 8-и конен полк и 46-и пехотен полк, гимназия "Цар Борис III" и прогимназия "Райко Цончев". Организират се театрални представления и вечерники с благотворителна цел, много граждани даряват пари, получени като подарък за рождени и имени дни. Селските кметове от общината също организират дарителска дейност. Налице са стотици частни дарители. Така заедно със събраните до 1942г. средства Фондът разполага с 2 191 000 лв. в края на 1943г.
Политическият преврат от 9 септември 1944г. променя обществено-политическата система. Новата власт заклеймява името на ген. Иван Колев поради победните боеве, които е водил в Добруджа срещу руската армия. Със Заповед №4098/1.XII.1944г. на Антон Югов, Съюзът на запасните офицери е закрит, защото според новата власт той представлява "фашизирана структура". Събраните средства за паметника на ген. Колев са иззети от държавата.

Асен Виденов

14/09/2026

14/09/2026

216 ГОДИНИ ОТ ИЗГАРЯНЕТО НА СВИЩОВ ОТ РУСКИТЕ ВОЙСКИ

На 14.09.1810 година, руските войски завземат Свищов.Една част от войската конвоира пленените турци и ги изпраща в Габрово.
Останалата част по заповед на полковник Сен При на 14.09.,ден Кръстовден, тръгнала от къща на къща да пали махалите и изгорила целия град. Жителите на Свищов били принудени същия ден да преминат с турски кораби на румънския бряг.
Целият град представлявал едно грозно пепелище .Останали да стърчат само две църкви, защото са били направени от камък - първата "Свети Петър " в Долната махала и църквата "Свети Димитър на Чуката .
Преди да бъде изгорен , Свищов е имал около 6000 къщи с около 20-30000 жители .
Главният поминък е бил кожухарството, табаклъкът, винарството, салханите /клането на добитък/.
Изключително много е било развито винарството .
Изгарянето на Свищов - ранен етап от руската убийствена политика срещу българите ,която продължава и до днес.

Справка: Васил Манчев - Спомени, София 1982 година.

чрез Никола Григоров

14/09/2026

РАЗГРОМЪТ НА БЪЛГАРСКОТО ОФИЦЕРСТВО СЛЕД 9 СЕПТЕМВРИ 1944 ГОДИНА.

Няма по-черна дата в най-новата история на България от 9 септември 1944.
Датата, на която с помощта на съветската армия 17 часа след нахлуването и́ в България бе извършен преврат и властта бе заграбена от комунистите.
Тъмночервен мрак покри хубавата ни Родина, в който взеха надмощие най-низките човешки страсти – завист, отмъстителност, омраза, жестокост.
Комунистите знаеха, че войската, по-специално командният и́ състав и особено офицерският корпус, е най-опасният им враг. Но те въпреки че се страхуваха от него, не можеха, а знаеха и че не трябва да го ликвидират изцяло и веднага, тъй като нямаха кадри от свои съмишленици, с които да го заменят, за да водят войната, която обявиха на Германия.
И изпратиха войската ни да се бие срещу германците, като гонеха три цели. Първо, да създадат престиж на комунистическото ръководство на държавата. Второ, на основание дейното ни участие във войната срещу Германия след нейното завършване България да бъде призната от победителите за съвоюваща страна. И третата цел, за момента може би най-важната – войската и нейните командири – офицерите, да бъдат пратени далеч от страната и да бъдат ангажирани в бойни действия, които да им отнемат възможността да реагират и да противодействат на комунистите, когато разчистват сметки с противниците си и налагат с терор властта си.
От поставените цели те постигнаха само тази – третата. Българският народ обаче плати скъпа цена – 34 548 убити и ранени млади хора и огромни финансови средства за тяхната безсмислена и безрезултатна така наречена Отечествена война.
Офицерите дадоха най-голям процент убити – два пъти по-голям от този на всички убити български воини в тази война. И това е най-голямото, но и най-скръбното, жестоко и кърваво доказателство за проявените от тях чувства на дълг и жертвоготовност.
И наистина, офицерите взеха участие във войната само защото Родината ги призова да и осигурят чрез нея статут на съвоюваща страна, колкото и малка да беше вероятността за това. И те откликнаха на този зов, независимо че Родината в момента се управляваше от комунисти.
Военният министър генерал Дамян Велчев направи опит да помогне на колегите си офицери, като издейства прословутото 4-о постановление на МС, с което се освобождаваха от отговорност за минали деяния офицерите, взели участие в Отечествената война. Но още със самото оповестяване на постановлението комунистическата партия се обяви против него, организира митинг и „по волята на народа“ то беше анулирано.
За да поставят офицерите под пълен свой контрол, а и за да назначат на платени длъжности привържениците си, комунистите създадоха във всички поделения от рота нагоре освен войнишки комитети и институцията „политически офицери“ с длъжност „помощник-командир“. Тяхната основна задача беше да шпионират строевите командири – офицерите, а също да следят настроенията сред войниците, за да може навреме да се откриват „вражески“ изказвания, действия и тенденции и да се вземат мерки срещу тях.
В голямото си мнозинство помощник-командирите бяха прости и озлобени хора, които поради невежеството и мнителността си бяха в постоянен конфликт с командирите си. Всяка заповед на командира, преди да бъде изпълнена, трябваше да бъде одобрена от тях. Това нарушаваше основния принцип във войската – единоначалието. Ето защо помощник-командирът или политическият офицер беше един вреден придатък, чуждо тяло във войската, което рушеше дисциплината и намаляваше боеспособността и́.
Въпреки пречките и унизителните условия, при което беше поставено,
офицерството изпълни с достойнство дълга си
и изнесе на плещите си и тази т. нар. Отечествена война със своето умение, професионализъм, дисциплинираност и саможертва.
И какво получи в замяна?
Още в навечерието и в първите дни след 9 септември 1944 комунистите в цялата страна започнаха невиждани по своите размери, жестокост и отмъстителност погроми върху всички, които по какъвто и да е повод бяха предизвикали в миналото тяхното недоволство и завист или които в момента застрашаваха и представляваха потенциална опасност за тяхната власт.
Жертви на развихрилия се терор станаха повече от 30 хиляди души, избити по най-зверски начин само в първия месец и половина след злокобната дата.
При тези набези на комунистическите шайки в жилищата на жертвите се извършваха безсрамни обири под формата на обиски, а също и изнудвания на близките им за пари с лъжливи обещания за тяхното освобождаване.
Важен обект на тези акции бяха офицерите, от които за периода септември – ноември 1944 бяха арестувани 1050 души.
Между избитите бяха ген. Атанас Стефанов, командир на IV армия, застрелян в Луковит на улицата, ген. Петър Цанков, началник на Школата за запасни офицери, хвърлен от V етаж на Държавна сигурност.
Много показателен за безграничната жестокост и подлост, с която започна и се провеждаше унищожването на офицерството, беше случаят в Хасково.
Партизани и политически затворници от този край правят предложение на командира на Хасковския полк полковник Велико Маринов да се организира официално побратимяване между тях и войската. Основанията са, че досега изключителни обстоятелства са ги поставяли с оръжие в ръка един срещу друг, но новата народна власт иска да ги обедини и да ги поведе заедно срещу общия враг – фашизма.
Предложението е прието. Пред щаба на полка са построени партизани, войници и офицери. Очаква се идването на командира на полка. Но когато той излиза от щаба с група офицери, започва съвсем изненадващо стрелба с шмайзери, след което на плаца лежат труповете на командира полк. Маринов, на кап. Иван Чукурлиев, пор. Начо Гюлмезов и на още 6 души офицери и подофицери.
Денят е 13 септември 1944, 16 часа. Мисля, че всякакъв коментар е излишен.
Не е възможно да се опишат всички подобни случаи. Но заедно с тези единични своеволни акции комунистите изработиха подробна и по-продължителна програма за пълния разгром на заварения офицерски корпус, принадлежащите към който бяха наричани с омраза и злоба „царски“ или „фашистки“ офицери.
Дългосрочността на програмата се налагаше само от актуалната за тогавашния момент задача – започването на бойни действия срещу германците, за които комунистите нямаха никакви подготвени кадри, но и от необходимостта част от това предопределено за унищожаване офицерство да бъде оставено по-дълго време на служба, за да обучи техните кадри.
Разбира се, удължаването на процеса за ликвидиране на българските офицери съвсем не попречи на неговото неотклонно, стриктно и жестоко провеждане, което се извърши на няколко етапа.
След вандалските избивания без присъди беше поставена за изпълнение следващата точка от програмата – т. нар. народен съд, една напълно противоконституционна по правомощия и състав институция, която включваше пак убийства, затвор и материално ограбване, но вече постановени и оформени с някакви присъди.
Този съд осъди 292 офицери. Ето само някои от тях, получили смъртни присъди и екзекутирани:
Генерал княз Кирил Преславски – регент
Ген. Никола Михов – регент
Ген. Теодоси Даскалов – министър на войната
Ген. Трифон Трифонов – началник на щаба на войската
Ген. Никола Наков – командир на I армия
Офицерите от Щурмовото артилерийско отделение – командира майор Иван Стоянов, кап. Димитър Пангаров, пор. Димитър Церовски и много други.
Общо избити без съд и присъда бяха повече от 35 души.
След като през 1945 дейността на „народния съд“ беше прекратена, съдебните преследвания продължиха чрез обикновените съдилища. Много офицери бяха осъдени на дългогодишен затвор, а полк. Антон Кръстев – на смърт, по съдебните процеси за формиране на антикомунистически организации, известни като „Цар Крум“, „Военен съюз“ и „Неутрален офицер“. Тези процеси се използваха за масова разправа с офицерите. Само „Неутрален офицер“ включваше към 120 обвинени.
При планомерното провеждане на програмата за разгрома на офицерите най-голям брой от тях бяха засегнати от уволненията. Така например до края на т. нар. Отечествена война бяха уволнени 956 офицери. Най-масовите уволнения обаче бяха извършени през 1946 с мотивировките „за груби фашистки прояви“ и „в интерес на службата“. Те обхванаха 1887 офицери.
Крайно недостоен и унизителен беше начинът, по който уволненията ставаха достояние на засегнатите офицери: те научаваха за тях преди всичко от дългите списъци с имената им, отпечатани в органа на комунистическата партия в. „Работническо дело“. Едва доста по-късно им беше връчвана заповед за това по служебен път.
Последните единични остатъци от разгромения вече „царски“ офицерски корпус бяха уволнени през 1958.
Но програмата не приключи с тяхното уволнение. То не беше достатъчно. Те трябваше да бъдат смачкани и обезвредени и като граждани. Защото комунистите знаеха, че тези хора, възпитани в родолюбие, достойнство и почтеност, никога няма да възприемат техните нереални, неосъществими и безнравствени идеи и практики. И затова след уволнението им от войската много от тях бяха пратени в концентрационни лагери или изселвани от местожителствата им и въдворявани в малки градове и села с целите им семейства.
Така например само в концентрационния лагер „Белене“ през периода 1951-1953 имаше 92 офицери, между които ген. Иван Вълков – бивш министър на войната, ген. Васил Баларев, полковниците Игнат Младенов, Светослав Будинов, Георги Преславски, Димитър Младенов, Христо Бърдаров – адютант на НВ Цар Борис III.
А изобщо преминалите през различните комунистически концлагери офицери възлизат на не по-малко от 300 души.*
Формални основания за жестоките мерки спрямо офицерите бяха шаблонните, голословни и недоказуеми обвинения, че са фашисти, врагове на народа и че говорят против властта. А истинските причини всъщност бяха да се съсипят те и семействата им, а жилищата им да бъдат дадени на „заслужили другари“.
Във всички тези случаи съвсем ясно личеше безчовечната тенденция – колкото е по-голяма личната трагедия на „царския“ офицер, толкова по-добре.
Когато такива офицери кандидатстваха за работа или за следване в университета, щом се разбереше какви са били, веднага получаваха категоричен отказ. Затова немалко от тях, за да могат да изхранят семействата си, бяха принудени да стават хамали, каруцари, строителни и земеделски работници или общи работници по производителни кооперации и заводи.
Изобщо, съвсем няма да е пресилено, ако се каже, че цялата програма за разгрома на българското офицерство след 9 септември 1944 се изпълняваше напълно според чудовищната максима на Сталин –
„има човек – има проблем, няма човек – няма проблем“
Затова „царските“ офицери бяха убивани, изтезавани, изпращани в концлагери, принуждавани на робски труд, изселвани, уволнявани.
На всички участници във войната и завършили средно образование беше дадено правото да следват без предварителен конкурсен изпит желана от тях специалност във висше учебно заведение. Това обстоятелство, придружено с много късмет, даде възможност на някои от уволнените да преодолеят политическите бариери, да завършат второ – цивилно висше образование и да станат ценени лекари, инженери, юристи, икономисти.
Но общото за уволнените офицери беше, че каквато и работа да извършваха, те се отличаваха със своята дисциплинираност, трудолюбие и акуратност. Така бяха научени.
Днешните български офицери нямат никакви или много оскъдни сведения за служебния живот и човешката трагедия на своите предшественици, а тези сведения в повечето случаи са получени от политически пристрастни източници. Ето защо би било много желателно те да научат цялата истина не само за съдбата на своите колеги от недалечното минало, но и за този богат на поуки период от историята на Българската войска. Така връзката между минало и настояще ще се закрепи и заякне, за да може по образувания мост на приемственост да се насочат и предават и на бъдещите поколения офицери родолюбивите и морални традиции в Българската войска.
А тази много важна задача може да бъде достойно изпълнена от днешните офицери, които в голямото си мнозинство са искрено деполитизирани, демократично настроени и много добре подготвени военни специалисти.
Реформата, която успешно се провежда сега в Българската армия, има за цел да я освободи от всички несвойствени за нея функции и задачи, да редуцира числения и́ състав до оптималния размер и да увеличи още повече боеспособността и́, за да бъде тя напълно в състояние да се справя с всякакви предизвикателства и да защитава целостта и независимостта на държавата.
С оглед на всичко това особено препоръчително е, ако в раздела на реформата, която засяга образователните програми на военните училища, се обърне изключително сериозно внимание на нравствено-възпитателното въздействие, за да може тези училища да бъдат генератори не само на отлични знания и умения, но в още по-голяма степен и на най-ценните човешки и воински добродетели – родолюбие, достойнство, чувство за дълг и отговорност, доблест, жертвоготовност.

*Общият брой на офицерите от ВНВУ в Българската войска към септември 1944 беше 2804 души, при мирновременен състав на войската приблизително 120 000 души.

Любомир Банковски
съвместна публикация на вестниците Анти и Демокрация / 15.12.2000г.

източник : https://edinzavet.wordpress.com/2010/11/08/9-9-bankovski/

13/09/2026

На 13 септември 1994 година, по изключително жесток начин бе убита
Надя Дункин – главен свидетел по „Делото за тоталитарните комунистически концлагери. За да не свидетелства никога повече. Поклон пред светлата й памет, която убийците се опитаха да осквернят с гнусните си клевети дори след убийството й. Долни изроди. Не им стигаше да избиват жертвите си. Не, те трябваше да ги омърсяват с клеветите си.
32 години от убийството на важния свидетел остава неразкрито, а палачите ненаказани.
********************************************************************

ОТ ПОНЕДЕЛНИК ДО НЕДЕЛЯ - ДНИ ЗА УБИВАНЕ – АВТЕНТИЧЕН РАЗКАЗ НА НАДЯ ДУНКИН, ОЦЕЛЯЛА В ЛАГЕРА СЛЪНЧЕВ ДЕН

На 13 септември се навършват 32 години от неразкритото убийство на актрисата Надя Дункин. През вече далечната 1994, в жилището й в София е намерена зверски убита. Дункин е главният свидетел по скандалното дело за лагерите и палачите на комунизма. Предстояло е Темида да поднови съдебния процес, а Надя е трябвало да даде нови свидетелски показани за мъченията в Белене, Ловеч, Скравена, Куциян… С убийството й обаче е даден ясен публичен знак, че

„който не мълчи, ще умре“

Така и до днес няма осъдени и наказани за убийствата и издевателствата срещу хиляди невинни българи в комунистическите лагери на смъртта, но няма осъден или обвинен и за смъртта на Надя Дункин.
Журналистът и член на Комисията по досиетата Екатерина Бончева предостави на Faktor.bg единствения запазен автентичен разказ на актрисата, както и нейни снимки. На бюрото си във вестник “Демокрация“ Бончева намира писмо от неизвестната жена, която иска среща.
„Видяхме се през април на 1990 г. в градинката пред „Кристал“. Тогава се запознах с Надя Дункин и страшната й съдба. Тя беше единствената жена, която първа дръзна да проговори за дните прекарани в комунистическите лагери. По-късно през есента на 1990 г. Надя участва и на среща, организирана в редакцията на „Демокрация“ с оцелели лагерници. Много от тях се виждаха за първи път след зловещите дни в Белене и Слънчев ден. Инициатори бяхме с покойния Свилен Пътов. Но никога няма да забравя, че в един момент стенографката на вестника – младо момиче, не издържа на тежките разкази, разплака се, хвърли писалката, а по-късно научих, че е имигрирала“, спомня си Бончева. По-късно разказите на лагеристите са издадени в книгата „Българският ГУЛАГ – свидетели“, която днес е библиографска рядкост.
Ето автентичния разказ на Надя Дункин как с бич и тояга градяха „светлия“ комунизъм:
**************************************************************************************************************

„Една сутрин през 1959 година се позвъни у нас в 5 часа сутринта. Помислих, че е адресна проверка, нещо обикновено за това време. Отворих вратата. Цивилен агент стоеше отвън: „Елате с мен за справка в Трето районно управление. Там ме вкараха в една стая като изба, стоях три-четири часа, без никой да ме потърси. После дойде един милиционер, качи ме в кола със спуснати пердета, да не се вижда кой е вътре и ме заведе в „етапното“ на гара София. Там отново ме вкара в една малка стая, след около час вкара още една жена, много развълнувана, плачеше. Прегърна ме, макар че не се познавахме и ми каза: „Арестуваха ме, понеже видях моя мъж с приятелката му пред халите. Бях много разстроена, нахвърлих се върху него да му скъсам пагоните, той е военен. А имаме две –годишно дете. То вика, е ще се отърве от мен и явно е наредил да ме изселят“. Маргарита се казваше.
Прекарахме нощта в тази стая, на сутринта идват двама милиционери. „Излизайте навън, на двора, там има мъже, но с никой няма да говорите.“ Отидохме, където ни наредиха и чакахме . по едно време започнаха да отвеждат мъжете към влака, един от тях, минавайки покрай мен, успя да ми каже: „Не падайте духом.“ Качихме се във вагоните, пътуваме нанякъде и все питаме къде отиваме. Не знаем, не можем да ви кажем, ни отговарят милиционерите. На гара Плевен слязохме и пак в „етапното“. Началникът на гарата беше културен на вид човек, обърна се към мен, аз бях млада тогава, с много бяло лице и каза: „Жалко за хубавото лице, на Слънчевия бряг е много топло.“ По-късно ми дойде наум, че той сигурно се е опитал да ме подготви за това къде ни водят, може би за да опитаме да избягаме. Ние обаче не го разбрахме, макар че бяхме чували за лагер в Ловеч. Освен това не се страхувах, защото не бях извършила никакво престъпление. Чак когато стигнахме до гара Ловеч, разбрахме какво ни се готви. На гарата любопитни хора, гледат ни, опитват се да ни дадат цигари, локум, усеща се, че ни съчувстват. Натовариха ни на една затворническа кола и към лагера. Зловещо място в дълбока долина, заобиколена с високи скали. Още със спирането на затворническата кола един куц циганин, Шахо му казвахме, ни почна с бичовете по лицата. Аз само си криех очите, страх ме беше да не ослепея. Страхотен бой за „добре дошли“. Би ни повече от 20 минути. Казвам на моята приятелка: Маргарита, Господ да ни е на помощ,

тук ще мрем

Нека се опитаме да бъдем силни, да издържим на този ужас. Виждам, че вече е страшно. Това е лагер.“
Вкараха ни в едно помещение, поизмихме се и чакаме. Почнаха да идват лагеристките. Окъсани, мръсни, гладни, мършави, заобиколиха ни, нови ли сте, питат, от къде идвате, вестници носите ли, пари имате ли, знаят ли за нас нещо навън? Все жени с интелигентни лица. Дойде време за проверка. Идва една жена в милиционерска униформа, хубава, стройна. Изкомандва: „новите навън!“ Излизаме ние, тя се приближава към мен и пита: „Ти ли си артистката! Помниш ли Пловдивския театър, аз бях също там, но ти беше надменна, не ми обръщаше внимание, защото играеше, даваха ти все централни роли.“
Аз я гледам и най-човешки питам: „Как може да не ви познавам, след като сте били в театъра? А тя отново: „А, не помниш?“ И почна да ме бие с бичовете. Явно ме е предизвикала, за да й отговоря и това да стане повод да ме бие. В никакъв театър никога не е била. И жесток бой с бичовете, а аз само си пазя очите, за да не ослепея. След това вика Маргарита. „Ти, каква си ма? А Маргарита отговаряше: „Защо сте така груба, какво съм ви направила? „А, питаш какво си ми направила?“ И това беше повод за жесток побой. Наричаха я Юлка Хубавата. Така ни „включиха“ в живота на лагера.
Помещението , където спяхме, беше конюшня, всяка от нас разполагаше с по 40-50 см място. Ако едната се обърнеше на лявата страна и другата трябва да се обърне. Завивки нямаше. Спяхме върху сламеници и една тухла за възглавници. Бяхме около 200 жени. Вечер, като се съберем, се питаме, знаете ли защо сте тук, кой ви е изпратил. Оказа се, че всички сме без съд и присъда. Голяма част интелектуалки.
Първият ден, след като пристигнахме, ни водят да копаем царевица в село Българене. Беше много топъл ден, ужасно слънце. Казаха ни, ще вървите всички в една редица и ще копаете. Която изостане, бичовете ще я догонят. Аз за първи път държах в ръката си мотика. Старите лагеристки, по-опитни, явно, станах им симпатична, почнаха да ми помагат. Но аз нали не съм свикнала, работата много, слънцето жари и съм припаднала. От изтощение и слънчев удар. И надзирателките почват с бичовете по мен. Ако издържа – да продължа да работя. Ако не – да умирам. И тъй като не съм се свестила, ме хвърлили в храстите. После ми казаха, че съм била

в безсъзнание 14 часа

Минал работният ден, аз все още в несвяст и когато всички тръгват да се прибират, мен ме захвърлят при кучетата. Там имаше огромни граничарски кучета, но завързани. В това време се връщат от работа и мъжете. Минават по същия път и един доктор, който после умря в лагера / бил партиен секретар в ИСУ/ ме видял, опипал ми пулса и казал: „Едва работи сърцето, до един час тя ще си отиде!“ Но тъй като се грижел за персонала в лагера, имал в себе си камфорови инжекции и ме инжектирал. И чудото става. Когато си отворих очите, нищо не помня, имах само усещането, че съм била умряла. Около мен тъмнина и звезди. Уплаших се и започнах да викам. Кучетата се разлаяха, милиционерите идват и ме вкарват в лагера. А там знаят, че аз съм умряла. Почват жените да пищят, но виждат, че постепенно идвам на себе си, покриват ме с някакви парцали и ме оставят на спокойствие. На другия ден ми дадоха почивка. Заключиха ме, разбира се без храна, за лекарства да не говорим.

Така оцелях

За работата вече знаете. Ломяхме и товарехме камъни по 30, 40, 50 килограма – по-тежки от нас. Или товарехме колички с пръст. Работехме на звена по 5 души. Когато не можехме да изпълним нормата – по 20 бича на всяка от нас. А когато сутрин, тръгвайки на работа, виждахме пред лагера дървената тарга – това означаваше, че до вечерта някоя ще бъде убита. За да се спасят, някои жени станаха биячки. За да не се морят биячките, които бяха тук на заплата – Къна, Тотка от едно плевенско село, тя биеше най-много, тя ми счупи пръста.
Една вечер чуваме страхотно лаене на кучета. И си викаме – сигурно ще ни нападнат отвън, идват да ни освободят. Нали все за това си мислехме. На сутринта гледаме – долината блокирана от милиция и кучета. Разбра се, че някакво момче, син на комунист от Бургас, избягало. Пребил милиционера на входа с камъни и избягал. Не можаха да го намерят. Разправяше се, че отишъл в Ловеч и разказал за нас. Но такава помощ не получихме.
Имаше обаче и един милиционер, който беше човек. Казваше ни:

„Не мога да гледам страданията ви повече. Хвърлям униформата“

И действително напусна. Колко го молихме да остане, но той не склони, явно не му издържаха нервите. Бяхме го кръстили „Дъждовничето“, защото когато той беше на смяна, винаги валеше дъжд и той ни прибираше от работа. И като го видехме, че идва на работа, си казвахме: „Днес ще останем живи, днес няма да ни убият“.
Веднъж в кариерата пристигна явно голям началник. Идва при мен и ме пита: „Вие сте била актриса! Какви роли сте играла“ Отговарям му: „Не ме питайте какви роли съм играла, другарю, а ме питайте сега какво играя. Играя ролята на умиращ лебед.“ Погледна ме състрадателно, нищо не каза. Отиде при втора, при трета жена и вечерта казвам на лагеристките: „Този човек ще ни спаси.“ И наистина, след 15-20 дни, една сутрин ни казват: „Ставайте, която си чуе името, няма да отиде на работа“. И действително освободиха около 50 жени. Ние вече се намирахме в лагера в с. Скравена около 100 жени. И казват: „Като минава камионът през Ботевград, ще пеете.“ И ние пеем, щастливи, ние въобще не сме бити и пребити. Кой беше този, който ни помогна, така и не разбрахме. Хубав човек, елегантен, интелигентно лице.
Но две случки никога няма да забравя. Един ден, когато работехме на кариерата, гледаме водят двама души – млад и по-възрастен. Разбрахме после, били баща и син. Ние бяхме на височината, а мъжкият лагер по-долу и всичко се вижда. Оставиха хората куфарите и биячите идват. И почват да бият младото момче. А то само вика: „Татко, татенце, татко, татенце.“ Биха го до припадък. После се хвърлиха върху баща му. Момчето на другия ден почина. А бащата след три дни. Не си спомням вече как, но научихме, че бащата бил известен художник от Русе. Така че системата за „превъзпитание“ беше следната: пребиват те още в началото и ако издържиш – ще работиш, ако ли не, пукай.
Спомням си за една млада и хубава жена, мисля, беше от София, често разказваше за детенцето си. Беше обаче оперена. И им казва веднъж на убийците: „Един ден и вие ще дойдете тук. Вие не сте хора, вие сте зверове. Бийте ме, няма да работя. Не съм за каменната кариера. Убийте ме, искам да умра.“ Тя просто ги предизвикваше. И те почват зверски да я бият. А ние трябва да гледаме за назидание. Те бият, а тя не умира. И изведнъж чуваме: „Абе, запалете и косата.“
И запалиха косата и. Това вече не можехме да издържим, не можехме да гледаме. Тя умря в адски мъки. Само накрая повтаряше: „Детето ми, детето ми, да знае как един ден…Бузлуджа, Бузлуджа…“ Явно имаше предвид улицата, но не каза нито номер, нито някакво име, та тези, които оцелеят да разкажат на близките й…“

С БИЧ И ТОЯГА В ДУХА НА НОВОТО ВРЕМЕ

В ловешкия концлагер Надя я наричали „Тревичката“, разказва Екатерина Бончева. Защото веднъж, когато окопавала царевицата, а смъртоносният бич плющял зад гърба, тя простенала на глас: „Тревичке, моля те излизай, да ти..“ Изрекла нецензурните думи грубо, по мъжки, а всъщност била млада, хубава и нежна, артистка от Пловдивския и Русенския театър. Надя Илкова, по мъж Дункин, дъщеря на пловдивския комунист и политзатворник Васил Христов Илков. В Ловешката преизподня попаднала както всички останали – без съд и присъда. Заради думи срещу комунистическата власт.
Две години там я „превъзпитали“ с бичове и тояги в духа на новото время. Тя обаче оцеляла. Освободили я заедно с още 50 жени. Натоварили ги на един камион и ги стоварили на Ботевградското шосе. Чували с картофи.
Месец по-късно извикали Надя Дункин в МВР и се извинили. Обяснили, че знаят за прогресивния и произход, но нейни лоши другари я били наклеветили. Обещали грешката да не се повтаря. С две думи – пито-платено.
Но белезите в душите ни за тези зверства остават завинаги, казва Бончева.

Екатерина Бончева

линк : https://faktor.bg/bg/articles/politika/na-vseki-kilometar/ot-ponedelnik-do-nedelya-dni-za-ubivane-avtentichen-razkaz-na-nadya-dunkin-otselyala-v-lagera-slanchev-den