Албена Славова PCC ICF

Нищо по-малко от кеф!

Според големия Хайтов удоволствието е по-ниската степен на кефа. Така че, хора, като казвам кеф, имам предвид точно това.

Точно това изпитвам точно в този момент и етап, на който се намира „Коучинг фар“.

Нямате представа какви забележителни сесии провеждат моите студенти, колко напреднаха и колко трудни неща правят вече.

Сега изпипвам всеки детайл на писмената обратна връзка, която им предоставям за уменията им в коучинг сесиите. Също както изпипвам всеки елемент от цялото обучение.

Изпипвам, защото ми е кеф и ми е кеф, защото изпипвам.
Честно, и хората в групата усетиха силата на кефа. Когато провеждат сесиите си с кеф, резултатите им са прекрасни.

Така че, имаме го, изобилен е, има и за вас.
Почувствайте го и си вземете.
С кеф от кефа.

Успехът понякога е мимикрия на вътрешна пустота.

Има ли вероятност да съм права, че в последно време не те напуска усещането, че нещо ти липсва, въпреки че имаш всичко? Или почти, ако си максималист.

Призвание и смисъл.

Кажи откровено на себе си, това ли са нещата, от които се нуждаеш.

Всъщност „Призвание и смисъл“ е името на една от изцяло обновените индивидуални услуги, които предлагам.

Когато преди дни споделих историята за моята линия на живота, бях трогната от това колко от вас отвориха сърцата си за тези думи.

Това за мен потвърди нещо важно. Твърде много хора преминават през същата криза, породена от търсене на нова посока и изява на личността.

Спомням си, че когато самата аз поех по пътя на моята трансформация, самотата беше плашеща, а всяка подкрепа бе спасителен пояс.

Затова знам, че никой не трябва да тръгва в това сам. Както знам и, че всеки има право на този път.

Затова създадох „Призвание и Смисъл“ в подкрепа на намирането на призвание и нов смисъл в зряла възраст.

Това е най-подходящият момент. Сега. На толкова, на колкото си. Няма за кога да се отлага. Не защото няма време, а защото ще имаш потребност да се радваш дълго-дълго на призванието и смисъла, които ще откриеш.

Да ги споделяш със света. И той да ти благодари.

П.С. Виж „Призвание и смисъл“ в първия коментар.

Линията на живота на едната ми ръка е видимо по-дълга. Плъзга се чак по китката.

Но всъщност това е белег.

Преди повече от 30 години, когато бях още студентка, имаше истинска безработица, а аз си търсех работа. Обявите бяха толкова малко, че сама ходех от офис на офис. Винаги ме посрещаха радушно, но също така радушно и винаги ме отпращаха. Бързо ми стана ясно, че така нищо няма да се получи.

На излизане от един офис, с леко размътено съзнание от обикалянето и емоциите, се спънах и паднах върху купчина строителни отпадъци и натрошени стъкла. Порязах лошо дланта си. От китката ми бликна кръв и аз на бегом се върнах в офиса, за да потърся помощ. Хората, като ме видяха в този вид, се притесниха. Направо изглеждаше като че ли съм си прерязала вената. Почистиха раната ми, а аз продължих. И по пътя, и през живота.

Днес този белег се е слял с линията на живота ми и по странен начин я прави да изглежда по-дълга. Дълбоко в себе си вярвам, че не преживеният опит и травмите удължават живота, а това човек да работи с удоволствие, или направо с кеф. Това е свързано с необходимостта да познава своето призвание. Своя икигай.

Обикновено се счита, че това е приоритет на младостта. Само че в младостта най-често се случват всички важни неща като семейство, дом, придобивки, пътувания, престиж, кариера. Призванието тогава не изглежда толкова значимо или необходимо.

Потребността от него започва да се появява в по-зряла възраст. Проявява се като въпроси от вида: „Това ли беше всичко?“, „Аз това ли исках?“, „А какво всъщност, ако не това?“.

И на човек му става страшно, че в годините дотук му липсва нещо изконно важно, а идните го плашат с това да не се повторят.

Затова е толкова съществено в своята, така наречена средна възраст, не просто да преживяваме нейната криза, а да се запознаем със своето призвание.

Това не означава обезателно да захвърлим работата си, да правим кардинална кариерна промяна или да започваме от нулата. Би могло, но не е задължително, нито има еднозначно правило, отнасящо се до всички.

Да открием призванието си в своята средна възраст ни дава
възможността да се срещнем със себе си както никога досега. Да си дадем правото да се чувстваме щастливи, здрави, енергични и жизнени, независимо от възрастта.

Да удължим живота си не само с белега-спомен от минали болки и битки върху линията на дланта. А като реална придобивка да живеем с повече смисъл и дълбочина.

Честит 24 май! Казаната дума отлита като пчела, която бърза от цвят на цвят. Написаната е като меда на пчелата.
Пожелавам ви сладки да са думите, които четете и изричате! И да сте неуморни като пчелички за нови знания цял живот!

Едно от най-трудните и плашещи неща е да заявим себе си пред света, да споделим плановете и мечтите си, да разкажем какви необикновени неща правим. Боим се от нападки, омраза, неразбиране, отхвърляне. Не искаме да ни наранят.

Но всъщност, ако се осмелим „да излезем на светло“, има голяма вероятност да не ни сполети това, а да получим подкрепа и разбиране, дори за трудноразбираеми неща, какъвто е коучингът.

Миналата седмица беше Международната седмица на коучинга. Използвах я като повод да поканя своите курсисти от групата на обучението по коучинг, което водя, да се представят като отговорят на няколко въпроса. Обещах им да споделя техните отговори на страницата си, за да достигнат вас, за да ги видите точно вие - моята интелигентна аудитория, и да им оставите следа от себе си в знак на подкрепа.
Въпросите, които им отправих са:

Какво те накара да поискаш да изучаваш коучинг?
Какво е той за теб отвъд учебните дефиниции?
Каква е мечтата ти като бъдещ коуч?
На каква промяна в света искаш да съдействаш?

Първата, която им отговаря е Таня Джекова. Благодаря ѝ за представянето, за откритостта и искреността в думите ѝ. Благодаря ѝ за доверието и всеотдайността в изучаването на коучинг!

Вижте нейния разказ.

Отдавна бях установила, че има разговори с хора, които ме карат да се чувствам добре и да искам още от тях, както и разговори, след които се чудя, как съм успяла да си загубя времето. Затова отдавна започнах да наблюдавам какво се случва и какво - не, за да се опитам да разбера.
Едно от първите неща, които установих, защото най-много дразнят, е прекъсването докато говоря, за което вече писах. След това е липсата на чуваемост, тоест: "Два монолога не правят диалог." Ако си спомняте онези тримата от НЛО - много добре илюстрираха това в своите скечове. Забелязах също, а днес пък това е съвсем актуално, че ако не формулираш добре въпросите си, много вероятно е, да не получиш правилния или изобщо никакъв отговор.
И понеже като насочиш някъде намерението си, все едно насочваш прожектор натам и започнаха при мен да се появяват неща като обучения по задаване на въпроси, статии за активно слушане и един ритрийт, където срещнах Бени (Албена Славова PCC ICF) и се запознах отблизо с коучинга, защото тя на ритрийта предложи безплатна сесия на всяка една от нас, след което аз се записах при нея за коучинг сесии. По време на тези сесии не само работехме върху конкретния проблем, който бях поставила за тема, но аз наблюдавах внимателно Бени - как слуша, как задава въпроси, как е запомнила за какво говоря и е направила връзките в моите думи, които аз самата не виждам, макар че излизат от мен.
Това ме впечатли много и си дадох сметка, че точно тези неща липсват в общуването ни като цяло и затова качеството на комуникацията, както в служебния, така и в личния живот е на много ниско ниво. Липсва чуваемост, интерес, никакви въпроси и съответно никакви отговори и основното, което цари в общуването ни са предположения - правим такива на база собствените си преживявания и се вкарваме във филми. В училище вместо да учим висша математика, да ни бяха научили как да общуваме помежду си, как да се чуваме, как да сме уважителни и възпитани един към друг... Защо ми е да уча логаритми и системи от уравнения, когато не знам как да помогна на човека до мен, когато нито той не знае как да си каже, нито аз знам, как да го изслушам подобаващо...
Та колкото повече сесии минаваха с Бени, толкова повече ми се искаше и аз да придобия такива умения. Дали ще стана професионален коуч и с това да си изкарвам прехраната е отделен въпрос, но исках в ежедневието си да съм по-умела в общуването си с другите хора, затова се записах в нейната програма "https://albenaslavova.com/%d0%ba%d0%be%d1%83%d1%87%d0%b8…/". И засега съм много доволна 🙂
Та дотук отговорих на първия въпрос: Какво те накара да поискаш да изучаваш коучинг?

А извън учебните дефиниции коучингът за мен е ключова практика, не само защото е насочена към бъдещето и възможностите, които имаме пред себе си, а защото при нея основно сме в търсене на отговорите вътре в самите нас. Коучингът се различава от менторството и психологията по това, че там често се поднасят съвети и готови отговори, търсят се причини, изследва се миналото, споделя се опит, който може да бъде полезен и на останалите. Което е полезно, когато нещата са опрели до депресии и други тежки състояния и там трябва да се реагира бързо, за да се намери спасение. Но начинът, по който работи коучингът, е такъв, че ние по време на коучинг сесиите изследваме себе си, търсим собствения начин да се справим с нещо, който начин точно за нас е най-устойчивият, защото не ни е предложен наготово, а сами сме стигнали до него. И ако това, до което сме стигнали, не ни задоволява напълно като отговори, значи има още накъде да дълбаем в дебрите на ума и душата си, за да открием диаманта, който търсим.

Третият въпрос е: Каква е мечтата ти като бъдещ коуч? И отговорът е: да помагам на хора от една определена група (все още няма да казвам коя е тя) да изследват себе си в търсене на отговор, защо им се случва това, конкретно нещо, което им се случва и съответно да успеят да го преодолеят. Защото съм дълбоко убедена, че този физиологичен проблем има преди всичко психологична основа - тоест клишето, че всичко тръгва от главата. А всяка една от тези отделни глави, на които ще се опитвам да помагам, има собствен отговор на този въпрос, до който да може да стигне с моя помощ.

На каква промяна в света искаш да съдействаш? - Голямата промяна в света за мен ще бъде, ако повече от хората се научим да общуваме качествено, по начина по който го прави коучингът - да слушаме и да чуваме, да задаваме въпроси, да правим връзки и заключения в казаното, да помним, да е важен човекът за нас, да проявяваме искрен интерес към него, не само по време на коучинг сесии, някои от които са платени, но и като цяло в ежедневната ни комуникация. Аз смятам, че това са ключови умения, които на нас хората ни липсват генерално и трябва да започнем да ги усвояваме, за да останем хора най-вече.
Та програмата "Коучинг Фар" завършва официално през ноември, но ученето си остава завинаги.

Вдъхновена от настоящата, международна седмица на коучинга, написах последната си статия. Предоставям ви я току-що завършена след години, износена в ума и в сърцето ми.

Липсващият елемент. Коучинг и народопсихология.

Защо в България произнасянето на думата коучинг предизвиква повдигане на веждата? Странен факт е, че и на изток, и на запад от България коучингът е много по-разпознаваем и използван. По нашите земи обаче му подхожда индианското име Липсващия елемент. Само че не става дума за романтиката на Майн Рид, а за много сериозни неща от реалността ни.

Дълго съм разсъждавала върху този феномен. И като коуч, който всеки ден практикува в България, и като човек, израснал сред същите мисловни филтри. Според мен отговорът се крие в някои специфични особености на нашата народопсихология, които действат като защитен механизъм. А също и като буфер срещу напредък, задържащ в зоната на комфорт на привидната мъдрост.

Тази статия е за онези, които са готови да свалят бронята на подозрителността. Пиша я без да поставям диагноза, но и без да си затварям очите пред (не)способността ни да се доверяваме, да се развиваме и променяме. Като личности и като общество.

Езиков патриотизъм

У нас, щом се произнесе „коучинг“, една от неизбежните, почти първосигнални реакции си остава езиковата отбрана. Още преди да са попитали „Какво е това?”, отправят критика с: „А защо с тази чужда дума? Нямаме ли си българска?“.

Зад тази загриженост за езика често стои смесица от културна несигурност и непознаване както на същността на коучинга, така и на естествения начин, по който езикът се развива. Понякога в защитата на чистия роден език започваме да се държим като по-светци и от Свети Георги, размахвайки меча на родолюбието срещу всяка нова дума. А истината е, че езикът, като жив организъм се развива. Не само допуска, но и има нужда от заемки, за да назовава новите идеи, явления и професии, които времето неизбежно ражда.

Отхвърляне, отричане, заклеймяване

Ако не разбираме нещо или не можем да го проумеем, защото е извън обхвата на досегашния ни опит, най-лесният изход е да го отречем и заклеймим. Това не е просто несъгласие, а опит да заличим съществуването на различното и новото.

Както е казал шопът, изправен пред жираф: “Е, те такова животно нема!”. В този фолклорен абсурд се крие цяла философия на оцеляването. Ако нещо не се вписва в моя двор, значи то е измама или посегателство. Това отричане е нашият начин да си спестим дискомфорта от признанието, че светът е станал по-голям, отколкото сме готови да приемем.

Идеологическо недоверие

В култура, тренирана да се пази от идеологическа пропаганда, фалшиви обещания и кухи лозунги, всяко вдъхновяващо послание за вътрешна промяна, каквато е заложена в коучинга, по подразбиране буди подозрение. А след него автоматично се активира своеобразен национален имунитет на скептицизма.
За много хора коучингът звучи като поредната форма на скрита манипулация или вносен оптимизъм. Естествено възникват въпроси като: „Какво всъщност се опитват да ми продадат?“ или „Къде е уловката?“ като защитна стена срещу нови разочарования.

Инфлация на истината

Живеем във време, в което всеки с достъп до интернет може да се обяви за експерт, гуру и дори коуч (без да има нищо общо с коучинга). Това масово самопровъзгласяване на специалисти предизвика една специфична и опасна инфлация на истината и морала.

В очите на масовия потребител е почти невидима разликата между международно акредитиран коуч професионалист, псевдо коуч или инфлуенсър, създал мотивационно съдържание в YouTube. Когато социалните мрежи заливат с фалшиви решения и вълшебни хапчета, хората естествено се бронират с пренебрежение.

Необходимост от контрол

В нашата култура често се сблъскваме с един парадокс. От една страна, притежаваме силно изразен индивидуализъм, който ни дава самочувствието, че разбираме от всичко. От друга – изпитваме подсъзнателна потребност да следваме чужди повели.

Коучингът, в своята същност, не предлага готови рецепти, нито гаранции за успех. Затова той често изглежда рискован в очите на народ, който искрено цени свободата си, но е обвързан исторически с преклонение пред чужда воля.

Уязвимост

В българския модел на мислене се гледа на търсенето на помощ и подкрепа като на акт на слабохарактерност и лично поражение. Работата с професионален коуч често се възприема като мълчаливо признание, че „нещо не ми е наред“. Тази уязвимост предизвиква срам и ни кара да крием вътрешните си конфликти зад маската на привидна стабилност, вярвайки, че истински успешният човек е длъжен да бъде неуязвим и постоянно силен. Опираме се на многовековния си стоицизъм, мълчаливо търпение и приемане на болката.

Недоверието в себе си

Недоверието към коучинга не е насочено само към него, а всъщност е форма на недоверие към собствената ни вътрешна автономия. В контекста на народопсихологията ни това се проявява като онаследена през поколенията ниска самооценка.
Като едно тихо, вкоренено в детството усещане, че не знаем достатъчно, че не сме достатъчно добри, каквото и да правим.

Вътрешно си знаем, че винаги ни трябва някой „по-голям“, който да ни покаже правилния път. Когато човек е убеден, че отговорите са винаги извън него, идеята на коучинга му изглежда абсурдна.

В тази статия аз не вдигам меч срещу змея на отричането, за да го убия. Моята цел не е да го побеждавам или да споря с него, а да го опитомя. Искам да предложа светлина там, където страхът от непознатото е създал сенки, и да заменя надменността на „знаещия“ с любопитството на изследователя.

Коучингът не е чуждо тяло в зеницата на националния ни поглед. Той е колкото актуален и в тон с времето, толкова и древен, колкото е нашата история. Ако го приемем, няма да обезценим онова, което българската ни душа тачи като свидно и родно. Напротив. Висша форма на родолюбие е да ставаме все по-осъзнати за собствените си ограничения, по-освободени от критикарство и по-отговорни към собствения си живот.

Професионалният коучинг не е магическо заклинание за щастие, а етичен ангажимент към истината. Той е упование да вярваме на собствения си глас в свят, препълнен с чужди гласове.

Като коуч, а вече и ментор, и преподавател, моята мисия е именно тази: да подкрепям онези, които дръзват да погледнат над хоризонта си, за да открият, че пътят отвъд него започва в тях самите. Така, когато превърнем непознатото в учебна зона, змеят спира да бъде заплаха и се превръща в пазител на нашата лична сила.

Започва Международната седмица на коучинга. Това е перфектен момент да представя пред вас едни смели хора, които се осмелиха да навлязат на територията на коучинга - курсистите в първата група на „Коучинг фар“.

Курсът стартира преди два месеца и се превърна в благородно предизвикателство. За тях, моите студенти, и за мен самата, като техен преподавател и ментор.

Защото коучингът не е просто учене и трупане на умения. Нито стандартно, клиширано преподаване. Той е процес на разгръщане и надрастване.

Изучаването му разчупва традиционните модели на мислене и общуване, а практикуването му реално трансформира личността. Вече убедено мога да кажа, че и преподаването на коучинг на това задълбочено ниво, неизбежно прави същото и с мен. Ние не просто учим компетенции. Ние преживяваме промяната заедно.

Обикновено се говори за трансформациите, които настъпват с клиентите на коучинга. Истината е, че за да има такива трансформации, преди това те се случват със самите коучинг специалисти.

Днес искам да направя нещо различно от обичайните инициативи, характерни за тази седмица. Искам да дам пространство на тези смели хора да излязат на светло. Да дръзнат да заявят себе си, да споделят своите мечти и да направят първата крачка като бъдещи специалисти точно пред вас.

Защото светът има нужда от хора като тях. А те - от вашата подкрепа и насърчение. Може би не всички от курсистите ще се осмелят да се представят и това е тяхно право, но със сигурност ще прочетат вашите думи и пожелания.

Скъпи мои курсисти, поканете ни във вашия свят, като отговорите на тези въпроси:

Какво те накара да поискаш да изучаваш коучинг?
Какво е той за теб отвъд учебните дефиниции?
Каква е мечтата ти като бъдещ коуч?
На каква промяна в света искаш да съдействаш?

Очаквам с вълнение вашите отговори в коментарите.

Интервюто ми във Vagabond е откровено и искрено не само пред читателите му. Въпросите му ми дадоха възможност да бъда честна преди всичко пред себе си.

Вижте го.

P.S. Интервюто е налично в списанието както на английски, така и веднага под него - на български.

Обявихме датите за есенния ритрийт. Всичко за него - в събитието му.

Синхроничностите, които идват тихо и точно навреме.

В следващата лекция в „Коучинг фар“ ще говорим и за менторинга в обучението. Това ме подтикна да осветля въпроса какво означава да бъдеш Assessor в коучинга и защо тази роля е толкова важна.

Написах и публикувах статия по темата.

И точно в същия ден, в сайта на ICF (International Coaching Federation) бяха обявени нови изисквания, свързани с повишените критерии за менторинг в обучението по коучинг.

Това съвпадение не просто ме зарадва. То ми даде онова тихо потвърждение, че посоката, която следвам и съм заложила в своето обучение, е вярна.

Понякога такива синхроничности са повече от случайност. Те са подкрепа.

„Какво означава да бъдеш Assessor в коучинга“, както и защо използвам тази небългарска дума, можете да прочетете тук:

https://albenaslavova.com/%d0%ba%d0%b0%d0%ba%d0%b2%d0%be-%d0%be%d0%b7%d0%bd%d0%b0%d1%87%d0%b0%d0%b2%d0%b0-%d0%b4%d0%b0-%d0%b1%d1%8a%d0%b4%d0%b5%d1%88-assessor-%d0%b2-%d0%ba%d0%be%d1%83%d1%87%d0%b8%d0%bd%d0%b3%d0%b0/