OM & WOW

Пазете момичетата

Които крият синините си с грим. И толкова задобряват, че глухата съвест на съседите не чува виковете им.

Пазете момичетата. Които се качват на токчета, за да се издигнат над страховете си. Но после притичват боси, за да не ги настигнат в тъмното.

Пазете момичетата. Които избират да крачат сами. Защото няма по-страшно от това да те счупят отвътре. С докосване. С дума. Със заплашителен пръст и “шшшт” между устните.

Пазете момичетата вярващи сляпо в щастливия край. Счупеното носи щастие. Когато счупеното не е челюстта или честта ѝ.

Пазете момичетата тръгнали по лош път. Светлината влиза през пукнатините. А душата излиза през прорезните рани.

За Бога, пазете момичетата!

Похвали ми твоята 2023-та!
Среща от днес с близки на душата ми хора ме подсети, че на новата година възлагаме надежди, пожелаваме си хубавини и си стискаме палци за сбъдване на изтеглените късмети (поне на тези, които ни харесват 😉)
Преди да се е изтърколила обаче, нека да отдадем заслуженото и на 2023-та година! И тя някога беше нова, после беше “тази”, “такава” и “онакава”, докато не стана “стара”. За някои беше твърде дълга и сега нямат търпение да я изпратят. За други твърде кратка и минала неусетно.
Каквато и да е била за теб, спри за няколко минутки и помисли какъв/ва беше ТИ през 2023-та. Какви постижения отбеляза, какви предизвикателства преодоля, какви страхове пребори, какви богатства (пре)откри, какви уроци си взе?
Това е твоето напомняне да празнуваш живота! Напиши поне едно хубаво нещо за твоята 2023-та, дори да е просто “Оцелях”. Защото и това не е никак малко понякога.
Повече коментари ще ни напомнят за различните перспективи, през които можем да гледаме на живота. Освен това ще се настроим на положителна вибрация, което със сигурност ще направи старта на 2024-та по-успешен! Когато живеем от позицията на благодарност за това, което имаме и сме преживели, то тогава привличаме още повече дарове, за които да благодарим.
Ще започна първа в коментарите отдолу. Моля, поеми щафетата! 🙂
💜

P.S. Снимката е на картина, нарисувана от моя прекрасен арт терапевт Петя Къчинска, която с радост ще окача в къщата си през 2024-та!

Поисках волност
И получих простор.
Пожелах си смелост за летене
И получих баланс.
Не исках вече твърдост
И усетих нежността.
Отказах се от търсенето на спокойствие
И в мен настъпи мир и хармония.
Избрах да виждам красотата
И жизненост потече във вените.

Докато се чудим какво да си облечем в тези дни, в които се изреждат 4 сезона в един ден, октомври ще вземе да свърши! А аз още не съм споделила едно символично за това пространство събитие.
И то като променливото време, пространството на OM & WOW смени няколко одежди - роди се като подкаст (още има едни 17 епизода някъде в Spotify), премина в спорадични постове, улавящи моментни усещания и осъзнавания, за да порасне в събирания наживо! 🙂
На 1-ви октомври се състоя първият "OM & WOW" еднодневен женски ритрийт! 🥳
Сбъдна се точно такъв какъвто го видях в една от медитациите си в гръцкия ашрам! На уединено местенце, извън суматохата на града, с прекрасни момичета, които с готовност и доверие се впуснаха във вътрешно пътуване - всяка индивидуално в своя процес и същевременно усилена от колективната женска енергия.
Дихателни йога практики, водена медитация, творчески работилници, коучинг уоркшоп, и още толкова автентични споделяния и преживявания.
Спомняйки си за онази неделя, отново преливам от дълбока благодарност и удовлетвореност.🙏🏻 Дано си ги пазя дълго, защото от вълнение, не направих нито една снимка от активностите през деня. Благодаря на момичетата за тези кадри, които ще напомнят и визуално за преживяването ни.
Благодаря! 💜🕉

Ах, дъждът от очите едва не попречи да го дочета. 💜

КАК ЗАПОЧВАТ РАЗДЕЛИТЕ

Първо тръгва мечето,
на което един ден му пада крачето,
а след него и двете кафяви очета –
стъкълца се оказват, зашити с кончета.
Няма кой вече твоите тайни да слуша,
няма кой в тъмнината до теб да се сгуши.
Първо тръгва мечето и с носа научаваш
колко пари за първи път да се прощаваш.
Ала още си елф, още пърхаш невинно
и сънуваш в сияйния мед на пчелина...

После баба, която садеше лалета
и те возеше в приказки с пъстра карета
изведнъж сам-сама е леха разцъфтяла –
спи в лалетата - мъничка, тиха и спряла
сред каретата, синя пътечка избрала…
В тази приказка баба не ще да те вземе -
тропаш с крак и се сърдиш на всички големи!
И с юмручета кратки ще строшиш гардероба
– две забрадки, догадки – това ли е “Сбогом”?
Върху хляба – свещичка мига с огънче слабо
и ти сочи – звездичка е станала баба.
Как ще става звездичка, без дори да помаха!?
Научаваш, че “Сбогом” е бодили в стомаха....

После някой приятел, ей така, те предава -
за броени стотинки плюс махленска слава...
И в минути броени онзи сняг в твойте вени
трупа, трупа, затрупва сто игри споделени...
Две светулки в окото – светлинки вкаменени,
се търкулват в тъмата, дето гъста извира,
спира плавното лято, топлинката ти спира.
И с чукчета звънливи – чук-чук! - пулсът забива
сто пирона лютиви в кръвта доверчива –
закована е вече – не бълбука, а тлее...
Научаваш – далече твойто детство живее.
И поемаш натам, дето ставаш голям.

А тогава – тогава любовта те предава.
Почва тъй, неусетно, не е никак конкретно –
разрешаваш задачи, но на филми не плачеш,
храбро скиташ из мрака, ала елфи не чакаш,
Дядо Коледа, ех – това старче лъжливо,
през комина обратно яко дим си отива –
научаваш: мечтата с кош пари се купува,
а съня на пчелата... Нека друг го сънува!

После – имаш усмивка, ама смях в нея няма.
После – имаш завивка, но не стига за двама.
После – мудни камили – се тътрузят неделите,
в тежки гърбици скрили тежестта на разделите.
И така си пустинен - с онемели пчелини...
И така си пораснал, че почти си угаснал.

Как започват разделите? Първо тръгва мечето...
А след него, невидимо, си отива детето.А тогава...
Тогава – я, отде те закача едно тайно хлапенце,
търпеливо юначе? Под лъжичката шепне и блещука с лунички -
абе някак отнякъде те гъделичка!
Абе някак и някъде те очаква послушно,
а насън вместо Мечо идва то да те гушне.
И насън, вместо баба, то те вози с карета
до поляната с елфи, лазур и лалета...
Потърси, намери го – след последното дирене
научаваш: разделите свършват с намиране.

Мая Дългъчева

“Не знам за българския, но в Гърция, ако някой иска да изкоментира, че се кани да вали или има облаци, той ще каже: “Времето е лошо”. Но защо дъждът или облаците да означават, че времето е лошо?”
Припомням си този цитат на свами Шивамурти Сарасвати, разглеждайки малкото снимки, които имам от Солун по пътя към Атина и ашрама, където срещнах тази необикновена жена. Пътуване, изпълнено колкото с приключения покрай наводненията в Гърция, поне още толкова с вътрешни преживявания и осъзнавания.
🕉️

“Щастливи, поетите стават безплодни.”
С тази мисъл се събудих тази сутрин, направо я чух в съня си. И още разсъждавам над нея. Приемам и тълкувания 💜

Влюбването е стръвта на кукичката, която животът ни хвърля, за да учим уроци с някого.

Орлин Баев

Душата е като палатка.
Разпъната в дълга дъждовна нощ.
После набързо сгъната, без време да изсъхне. От бързане до следващата цел по маршрута.
По пътя даже изгрява слънце. Понякога пече с дни, а ти спиш по хижи и чужди подслони.
Лесно е да се разсееш и повярваш, че си сух.
Докато не се окажеш сам насред нищото, в дъждовна нощ.
Тогава мухлясалата палатка е всичко, което имаш. Разпъваш я, прибираш се в нея и заспиваш свит, с плесен в дробовете.
Обещаваш си, че само да изгрее слънце, няма вече да бързаш към следващата цел. Ще оставиш палатката да изпръхне. Да се напече. Да замирише на слънце и смисъл. За да е лека като я носиш по пътя.
Има много начини да оцелееш, ала опитните приключенци са добри стопани на палатките си.

Тази седмица беше 39-ят ми рожден ден и едва сега започвам да имам усещането, че другото ми раждане предстои 🤍

Ако и да има, се не знае
Нещо по-вълшебно да ухае
От капчицата дъжд във пъпка
Цъфнала след зимната разлъка

Записах си това четиристишие в бележка на телефона, веднага след като направих тази снимка. Още преди да прекрача прага на мамината къща вчера сутрин. По което време впрочем още ръмеше. Сякаш напоявайки душата ми, наравно със земята.
И така е всеки път. Щом изключа двигателя и отворя вратата на колата, още преди да съм стъпила в калната пряспа, мократа трева или изпръхналата пръст. Няма сезон и време, които да не ми се струват вълшебни точно в този миг. Когато се връщам у дома.
У дома може да е място, но повече от всичко е усещане. Усещане за момента, в който всичко е както е. Не както трябва да бъде, нито както си го очаквал. Животът в този момент е какъвто е. И ти си който си. И си приет и обичан какъвто си сега. За да се заредиш с вдъхновението и силата да станеш този, който можеш да бъдеш.
“Пораствам”, помислих си, “дано имам време и смелост да разбера повече от този живот”.
А той сякаш сега започва, с капките в цъфналата ябълка пред мамината къща. Ябълката от детството на мама.
Светъл празник! Имайте време и смелост 💜

Всяка сутрин се питам: "Какво бих направила днес, ако със сигурност знаех, че утре няма да се събудя?" Това е отрезвяващо.

Сега се обаждам на децата си по-често и се опитвам да се извинявам при всяка възможност за нещо в разговор с моите приятели.

Опитвам се да се наслаждавам на всяко малко нещо, като дете, да казвам по-често на хората колко съм им благодарна и просто да хваля това, което ми харесва в тях.

Годините, които всеки от нас изживява, са подарък, а не нещо, което уж все още „имате“.

Никой не ни гарантира нищо, дори утре. Никой не ни дължи нищо. Всяка стъпка е само наш избор.

На живота трябва да се радвате, а не просто да го „изтърпите“ Писмо от 83-годишна жена до 60-годишна приятелка: Скъпа! Днес съм на 83 и искам да споделя с теб една важна мисъл, която научих в живота си. Сега си на 60 и щях да се радвам, ...