Ина Хаджиева · Моето Куче ·

  • Home
  • Ина Хаджиева · Моето Куче ·

Ина Хаджиева · Моето Куче · Консултант по поведение и обучение на тревожни, реактивни, чувствителни кучета и техните хора.
• Клуб Моето Куче •

Вярвам, че връзката и сигурността са в основата на всяко обучение.
Тук ще откриеш идеи, ресурси и преживявания, които не спирам да развивам - и като специалист, и като човек.

Казвам се Ина Хаджиева - поведенчески консултант и треньор.
Работя с тревожни, реактивни и чувствителни кучета. И с хората до тях.

Тази страница събира казуси, размисли и решения, родени от реалната ми практика, не като теория, а като преживени срещи и уроци.


📸 Последвай ме в Instagram за по-практични ресурси и идеи:
- https://www.instagram.com/moetokuche/

📍 Влез в Facebook групата за взаимопомощ:
Групата на Моето Куче - https://www.facebook.com/groups/moetokuche/

🌐 Виж блога - най-богатата енциклопедия за разбиране на кучето:
https://moetokuche.com

„Детето знае как да се държи с куче.“Най-вероятно наистина знае. Учим го да не го прегръща, да не го дърпа, да не го без...
24/08/2026

„Детето знае как да се държи с куче.“

Най-вероятно наистина знае. Учим го да не го прегръща, да не го дърпа, да не го безпокои, докато спи, да не му взима нещата, да не му бърка в паничката. Показваме как да го докосва, кога да го остави на мира, говорим му за това непрекъснато.

Но!

Детето действително може да знае всичко това, но знанието не е равно на самоконтрол.

Префронталният кортекс - частта от мозъка, която участва в изпълнителните функции, включително инхибирането на импулси, планирането, оценката на последствията и емоционалната регулация, се развива постепенно и продължително.
Т.е. можем да обясним правилото, но не можем с обяснението да ускорим развитието на мозъка.

И това много ме занимава, когато мисля как. изграждаме отношения между дете и куче.

Ние знаем, че малкото дете няма зрял самоконтрол, а в същото време организираме отношенията му с кучето, разчитайки на самоконтрол 🙄 “Обяснили сме сто пъти” и вероятно ще трябва да му кажем още сто.
Междувременно обаче трябва да имаме план какво се случва, когато детето не успява да се съобрази.

Не ми се иска този план да бъде кучето да търпи, а доста често точно това изискваме.

Очакваме от кучето да е толерантно, да е добро с деца, да не реагира, ако му вземат играчката, ако го прегръщат, лягат върху него и то нищо да не прави.

Обаче толерантността не е надеждна стратегия, върху която бих искала да построя безопасността на дете и куче. Много по-важно ми се струва да изградим стратегии за това какво умее да направи кучето, когато му дойде в повече.

Може ли да стане и да се отдръпне? Има ли къде да се отдели? Знае ли, че няма да позволим детето да го последва? Може ли да прекъсне взаимодействието? Търси ли нас? И най-вече- има ли натрупан опит, че когато покаже дискомфорт по сравнително тих начин, е чуто и уважено?

Това са нещата, които трябва да изграждаме и това е доста работа.
И ми се иска да започнем да го казваме нормално, без това автоматично да означава „децата и кучетата са опасна комбинация“.

Не са.
Но и не се подреждат магически само защото живеят в един дом.

Когато планираме куче и малко дете, според мен е редно да планираме и тази работа. Имаме ли време за обучение? Можем ли да управляваме средата? Има ли как кучето и детето да бъдат разделени, без това да превърне живота ни в логистичен кошмар? Къде ще почива кучето? Как ще му осигуряваме движение и занимания? Кой ще наблюдава взаимодействията им? Не чакаме да видим „как ще го приеме“. Мислим предварително как ще изглежда животът ни заедно.

В крайна сметка ние сме възрастните в тази история и нашата работа е точно там, в пространството между незрелия детски самоконтрол и изчерпаемата толерантност на кучето.

И тази работа никак не е малко.

***

🔗 В коментар ще оставя и наръчника за безопасност за дете и куче - за подготовката и организацията на средата у дома.

***

P.S. А и да не забравяме втория родител. Някак твърде често детето, кучето и цялата организация между тях по подразбиране се озовават при майката 😵‍💫

18/08/2026

в светлината на събитие от последните дни...

Нито една медия не излезе със заглавие:

„След системно неглижиране, тормоз и лоши условия на отглеждане, куче нахапа стопанката си, след което беше застреляно от полицай при опит ситуацията да бъде овладяна.“

Заглавията са:

„Питбул беше застрелян, след като нападна стопанката си.“

Условия, история, човешки действия и последствия VS порода и нападение...

От къде идват нагласите ?

Аз забелязвам разликата. А вие?

Изписаха се много коментари по повод това дали определени породи трябва да бъдат забранени. Полярните мнения са напълно ...
06/08/2026

Изписаха се много коментари по повод това дали определени породи трябва да бъдат забранени. Полярните мнения са напълно очаквани.
Междувременно от Lifestyle.bg ме поканиха за интервю, в което имах възможност да разгърна по-обстойно това, което според мен липсва в обществения разговор - какво всъщност означава породата, как се анализират причините, довели до инцидент, защо забраните по породи продължават да се обсъждат въпреки резултатите там, където са прилагани, и къде всъщност започва превенцията.

Благодаря на Lifestyle.bg за поканата.

Ще сложа линк към интервюто в коментар

05/08/2026

Мислите ли, че ветеринари, кинолози, специалисти по кучешко поведение са прекарали години в изследвания, за да стигнат до извода: „Ето, тези кучета хапят, а онези не"?

Как създадохме опасната порода?

Тя не е биологична категория. Тя е обществена и правна категория, появила се като опит да се отговори на реален проблем.
Да, проблемът е реален. Категорията - не толкова.

Пътят на опасната порода не минава през кинологията, а през случай. Тежък, реален, покъртителен случай. След това има заглавие, второ заглавие, което цитира първото. Интервю „това са бомби със закъснител". Ожесточени коментари, включително на политици. Обществото иска, следва предложение за закон.
Никъде в тази верига не се питаме как и защо. Има само хора, които бързат да отговорят кой.

И така едно име на порода се превръща в диагноза. Същевременно всеки един сериозен специалист по кучешко поведение твърди, че породата не е диагноза и не е единственото обяснение за поведението на едно конкретно куче.

Когато стане инцидент, обществото винаги започва с един и същи въпрос:
„Нападало ли е и друг път?"

Звучи като правилния въпрос, но не е.

Този въпрос не търси причина, а досие. Изгражда образа на куче-рецидивист, куче със зла воля, куче, което е чакало да го хванат. Прави историята по-пикантна, кучето по-виновно и не помага да предотвратим абсолютно нищо.

Въпросите, които не влизат в ефир:
В каква среда живее това куче? Разхождат ли го, или стои вързано? Как е социализирано? Регистрирано ли е? Има ли болка, има ли недиагностицирано заболяване? Обучавано ли е? Има ли изобщо кой да отговаря за него? Давало ли е сигнали преди това и някой забелязал ли ги е?

Тези въпроси не носят лесни заглавия. Не се събират в едно изречение, не палят коментари. Затова не се задават.
Но точно те са разликата между това да разкажеш история и това да предотвратиш следващата.

Неудобната част. Ако „опасната порода" е конструкция, а не факт, струва си да се запитаме какво поддържа тази конструкция жива.

Медиите естествено предпочитат обяснения, които се побират в едно заглавие. „Опасна порода нападна дете" се чете. „Куче, живяло в хроничен стрес, без контрол, без адекватни грижи и оставено в среда с висок риск, е нахапало дете, навлязло в територията му." не е кликбейт, макар да е по-вярно. Така постепенно започваме да вярваме, че тежките нападения са характерни предимно за определени породи. Не непременно защото е така, а защото точно тези случаи се превръщат в новини.

За политиците е много по-лесно да обсъждат и предложат списък със забранени породи, отколкото да изградят работещ контрол над отглеждането на кучета. Да посочиш порода е евтино, видимо и мигновено. Да изградиш система за отговорност е скъпо, бавно и невидимо. Едното се показва преди избори. Другото дава резултат години по-късно. Рядко са едно и също.

Подобен начин на мислене има последици.

Ако рискът е в породата, всичко останало остава невидимо.
Невидимо остава кучето на синджир, което никой не разхожда. Невидим остава стопанинът, който не носи отговорност за хроничния стрес, в който живее кучето му. Невидима остава средата, в която едно куче се учи, че светът е заплаха, независимо дали е обучавано, или просто е оставено да живее в стрес, болка, изолация.

Години наред голяма част от кучешката индустрия продава „твърдост", доминация, „покажи му кой е шефът", строги нашийници и инструменти за контрол чрез болка. И ако приемем, че агресията идва от гените, тези методи изведнъж изглеждат оправдани. Щом кучето е „родено опасно", насилието над него се превръща в необходимост. Самото съществуване на такива инструменти започва да звучи като доказателство, че някои породи наистина ги изискват.

„Опасната порода" се превръща в удобно обяснение за твърде много неща наведнъж. Тя мести целия разговор от „как отглеждаме, обучаваме и живеем с кучетата" към „кои кучета да забраним". И въпросите, които наистина биха намалили риска, изчезват.
Когато едно обяснение е удобно за достатъчно много хора, постепенно започва да звучи като факт.И докато в заглавията се появява само „опасна порода", а не и това, което остава извън кадър, разговорът за истинската превенция така и не започва.
Защото ако рискът е само в породата, никога няма да се наложи да говорим за начина, по който отглеждаме, обучаваме, живеем с кучетата си и поемаме отговорност за действията си.

Докато търсим опасността в породата, ще пропускаме причините. А когато пропускаме причините, следващият инцидент е въпрос на време.

25/07/2026

С Грим изграждаме сигнал за вдигане, както правя и с всички останали дребосъци.
Когато изборът е възможен, предпочитам да го има.

В консултациите за дребни породи и малки кучета винаги обсъждаме нещо, което изненадва стопаните - хващането и вдигането без предупреждение
Трудно е за приемане от много стопани, защото повечето нямат лоши намерения, а просто искат да сложат нагръдника, да изрежат ноктите, да приберат животното, незабавно да спрат нежелано поведение…

Нито едно от тези действия само по себе си не е драматично. Проблемът е, че нервната система не преживява само отделните събития. Тя преживява тяхното натрупване.И когато ден след ден, без да се замислим, многократно поемаме физически контрол върху тялото на животното, започваме да натрупваме ежедневен стрес там, където бихме могли да изграждаме усещане за сигурност.

Всеки има потребност да усеща, че има поне известен контрол върху собственото си тяло и върху случващото се около него.

Колкото по-често се чувства заловено и безпомощно кучето или котето, толкова повече нервната му система преминава в режим на оцеляване вместо в режим на доверие. Не е случайно, че с времето започват да стават по-страхливи, по-защитни, по-агресивни или емоционално затворени.

Нещо, което осъзнах преди години и направи най-голямата промяна в отношенията ми с моите животни, е, че само защото мога физически да ги контролирам, не означава, че трябва.

WTF is… свобода?WTF is популярно и всички го ползват?Не е нужно да спорим за методи.Достатъчно е да спрем за секунда и д...
13/07/2026

WTF is… свобода?
WTF is популярно и всички го ползват?

Не е нужно да спорим за методи.
Достатъчно е да спрем за секунда и да погледнем детайлите.

Думи като свобода, хуманно, член на семейството имат значение само ако действията ни ги подкрепят.

Има една линия, която продължаваме да пресичаме, въпреки интуицията си.

Случвало ли ти се е в парка кучето ти да направи нещо „нередно" и изведнъж да усетиш как тялото ти се стяга, заради погл...
11/05/2026

Случвало ли ти се е в парка кучето ти да направи нещо „нередно" и изведнъж да усетиш как тялото ти се стяга, заради погледите на хората наоколо.

В този момент в главата ти се активира вътрешният критик. Онзи глас, който веднага те съди, че не се справяш. Но ако се заслушаш, ще чуеш, че думите му всъщност не са твои. Те са ехо от един друг свят, който сме наследили:

„То тебе разхожда."
„Много му позволяваш."
„Ще ти се качи на главата."
„Дръпни го малко, да разбере."

… гласът на 90-те

Спомняш ли си кучетата от 90-те?Те рядко ходеха на кафенета с нас. Живееха предимно в двора, в коридора или на терасата. Почти всеки е имал в квартала си по един Спайк от „Том и Джери" - със строга верига, дебел кожен нашийник и една основна задача: да се подчинява.

Възпитанието тогава означаваше да те стегнат. Да не ти се обясняват много, да не се лигавиш, да не показваш слабост.
Да не би случайно едно живо същество да превземе авторитета ти.

Може да си била дете тогава или дори да си родена по-късно. Но ние сме продукт на възпитанието на хора, които са носили онзи свят в себе си и той е станал част от нас.

И после един ден имаш куче.

Купуваш му най-добрата храна. Избираш нагръдник, който да не му убива. Четеш книги за поведение и емоционална регулация, следваш хуманни треньори и търсиш връзка, а не просто команди.

Но в реалната ситуация, когато кучето ти излае пред входа или се забие в земята точно когато бързаш, вътрешният критик ти подава наследения сценарий.

В момента на стрес и срам, контролът от 90-те изглежда като единственото нещо, което ще те измъкне от погледите. И изведнъж от теб излиза нещо рязко, за което после се обвиняваш с дни.

Аз самата се хващам в това по-малко, отколкото преди, но не толкова рядко, колкото ми се иска. Особено когато съм уморена, някой ме гледа, реакцията на кучето ми ме изненада на места, където не би трябвало да ме изненадва вече…

Тук се появява разминаването.

Срам ни е, че реагираме противоречиво на всичко, в което вярваме. Но истината е, че ние не реагираме само от това, което знаем днес. Реагираме и от това, което сме чували години наред.

Когато поддадеш на този натиск и наречеш страха на кучето си „инат", ти спираш да му помагаш. Започваш да се защитаваш - от него и от погледите на съседите.

Следващия път, когато усетиш това стягане, поеми въздух, спомни си, че това е просто наследен рефлекс. Разпознай вътрешния критик, но не му подавай повода на кучето.
Защото то не се нуждае от съдия, а от навигатор. И това е роля, която само ти можеш да поемеш.

Да знаеш и да успееш да реагираш спокойно са две различни състояния. И често ни отнема време, докато те започнат да си говорят на един език.

---

** В поведенческия въпросник на МК от 2025 г. (145 жени) срамът пред хората, пред себе си, пред партньора, е една от темите, които изникват най-често, без да са попитани за него.

Седмичният ми recap като консултант по кучешки поведенчески въпроси е, че…основата в обучението на кучета трябва да бъде...
25/04/2026

Седмичният ми recap като консултант по кучешки поведенчески въпроси е, че…

основата в обучението на кучета трябва да бъде изграждането на усещане за сигурност.

Да са сигурни, че нуждите им ще бъдат посрещнати.

Да са сигурни, че по-често ги харесваме, отколкото се разочароваме от тях.

Да са сигурни, че в наше лице имат приятел и защитник, а не провокатор, съдник или сърдитко, който все бърза и няма време за малките неща - като да душиш 9 секунди глухарче.

Да са сигурни, че ще се върнем. Винаги. Всеки ден. И след 5 минути.

Спокойното поведение започва оттам - от чувството за сигурност в нас и в средата, в която ги поставяме.

💬 В кои моменти си сигурна, че кучето ти се чувства сигурно?

Толкова много жени с кучета правят същото в живота си като стопани.Не минават по тази улица, не излизат в този час, не х...
24/04/2026

Толкова много жени с кучета правят същото в живота си като стопани.

Не минават по тази улица, не излизат в този час, не ходят в този парк, не се качват в тази кола..
Не минават през трудното, а свикват да го заобикалят.

Страхът е лош навигатор…



💬 Ще споделиш ли какво заобикаляш в живота си с кучето?

Темата за малките кучета не е просто „трябва и те да се разхождат“. Това е твърде повърхностно.Малкото куче не се възпри...
17/04/2026

Темата за малките кучета не е просто „трябва и те да се разхождат“. Това е твърде повърхностно.

Малкото куче не се възприема като истинско куче…бебе, аксесоар, нещо за носене, нещо за пазене, нещо „по-лесно“. Оттам идва целият смален живот, който му се предлага.

По-малко свят, свобода, движение, преживявания.По-малко кучешки живот. Сякаш размерът му отменя нервната система, нуждата от събития, от миризми, от ориентация, от опит, от увереност, от учене…

Малкото куче не е куче с по-малко нужди.

То е куче, на което често се предлага по-малък живот и по-общо оправдание „Те дребните са такива.“

Шумни, нервни, реактивни, лепкави, живот между дивана, чантата, количката и мола.

Има нещо много удобно в идеята за „декоративното“ куче. Звучи грижовно. На практика често значи: не му трябва кой знае какво.
Само че човешкият комфортът не е = на кучешки живот.

Малките кучета не живеят необичани. Живеят смалени.
И това е същинският проблем при малките породи.

Address


Alerts

Be the first to know and let us send you an email when Ина Хаджиева · Моето Куче · posts news and promotions. Your email address will not be used for any other purpose, and you can unsubscribe at any time.

Contact The School

Send a message to Ина Хаджиева · Моето Куче ·:

Shortcuts

  • Want your school to be the top-listed School/college?

Share