17/06/2026
В края на учебната година исках да отделя момент за така наречените „най-трудни“ ученици.
Най-вече защото голяма част от тях са тези, от които най-често всички вдигат ръце, които биват изключвани от училище, които се предават като тежест от един учител на друг, година след година. А винаги съм чувствал, че може да се направи толкова много за немалка част от тях.
За поредна година един от учениците, които най-много не ме харесваше, дори ме ненавиждаше на моменти, които най-много съм разстройвал и разплаквал през учебната година, я приключва с точно обратните чувства. Приключва я, чакайки ме пред училище, за да ми каже чао, преди да си тръгне в края на деня. Почти всеки ден.
В този пост ще хвърля малко светлина върху този процес. Иска ми се да опиша един примерен процес с тези деца много по-детайлно и методично, но не искам и да правя поста огромен.
Първо, когато в класа ви дойде един от тези така наречени „най-трудни“ ученици, има добър шанс вече да знаете за този ученик по репутация. Освен ако не е нов ученик в училището. Чували сте други учители да описват ситуации с него и да разказват истории, но сте имали редки съприкосновения или дори почти никакви такива. Моят съвет е никога да не приемате това, което другите учители казват за ученика, присърце. Вслушайте се в информацията, отсявайте това, което може да е полезно да знаете, но избягвайте да правите каквито и да било изводи и да оформяте разбиране за ученика, преди да го опознаете. Всеки учител гледа на децата през собствените си разбирания и преживявания.
След това минаваме към първите няколко седмици, когато този въпросен ученик или дори няколко такива вече са във вашата класна стая. Първичният инстинкт на много учители е, че трябва още от самото начало да му покажат, че са много „строги“ и няма как „номерата му да минат“ при тях. Разбира се, моето разбиране за строгост е много по-различно от това, което много учители в България имат. Те искат да покажат видна доминация още от началото. Също съветвам да избягвате това. Обикновено води до челен сблъсък още от началото, преди изобщо да сте изградили каквито и да било отношения с този ученик. Това не означава и че трябва да сте „меки“ с него. Демонстрация на тиха сила е предостатъчна, но приоритет трябва да бъде създаването на отношения с въпросния ученик. Да се опитате да разберете характера му, да наблюдавате поведения и да търсите източниците, които ги провокират.
Нещо, което продължава да се тълкува грешно в толкова много училища и като цяло в българската образователна система, е идеята, че равенството е равнозначно на справедливост. Това е грешно. Без значение дали говорим за академичния аспект в образованието, или за поведенческия. Равенството е да се даде на всички едно и също нещо, докато справедливост е да се даде на всеки това, от което има нужда, за да успее.
Получавате дете, чието поведение е не просто извън норма, а е тотално обратното на това, което искате да наложите като стандарти за очаквания, отношения и правила в класната стая. Ами няма как да стане от първия ден да наложите еднакви очаквания за всички. Ще отнеме време и ще се случи стъпка по стъпка. Няма как да наложиш същите очаквания на ученик, който има да извърви много по-дълъг път в сравнение с други ученици. Ако се опитате да го направите, ще срещнете жестока съпротива и най-вероятно няма да има успех в дългосрочен план. В такива моменти понякога трябва да се подхожда плавно и да има лек гратисен период, преди да наложим еднакви очаквания за всички ученици. И този гратисен период може да продължи до няколко месеца.
Минали са 2-3 месеца и сте успели да постигнете малък прогрес, познавате ученика и ученикът познава вас, но огромна част от поведенията все още са недопустими, случват се често и не покриват вашите очаквания. При по-трудните деца правенето на голямата крачка никога не е лесно. И обикновено се преминава през болка и огромен дискомфорт.
И именно това казах на родителите на едно от децата ми тази година, когато беше време да направим тази крачка. Казах им да имат предвид, че в следващите месеци трябва да очакват детето им да се прибира и да демонстрира ненавист, дори омраза към мен. Казах им, че в училище за известно време ще бъде доста нещастен и неудовлетворен. И споделих, че това е абсолютно необходима стъпка, за да коригираме поведенията, с които се борим.
И точно това се случи. Това е най-трудният, но най-важният период.
Вдигнах нивото на очакванията, вдигнах последователността и нивото на последици значително. Увеличих времето за възстановителни практики с въпросния ученик. И всеки ден в продължение на седмици беше изпълнен с крясъци, критични емоционални избухвания, придружени с блъскане, рев, неуважение. Всичко. Но това е напълно нормално и приемливо. Всъщност е ключова и абсолютно необходима част от процеса. Но тази част ще доведе до прогрес само ако възрастният изпълни своята част изключително прецизно и правилно:
1.Последиците – Всички последици, които налагате на ученика, трябва да бъдат степенувани, реалистични, честни, уважителни и свързани с поведението. Ученикът трябва да разбере как се е стигнало до момента, в който последиците са изключително тежки, и защо те му биват налагани.
И като учител, ако се притеснявате, че може да имате каквито и да било проблеми – било то административни или с родители, всичко, което трябва да направите, е да се уверите, че следвате тези 5 неща, и да комуникирате с родителите. Обяснете им защо се е стигнало дотам и какво се опитвате да постигнете. И го направете по начин, който ясно демонстрира, че сте на страната на детето – именно това ще ги спечели на ваша страна.
За протокола, никога не съм имал проблеми от каквото и да е естество, с когото и да било, а съм налагал последици, които са били изключително тежки. Никога.
Но дори по-важното: последиците имат за цел да помогнат на един ученик да се отучи от дадено поведение, да следва очаквания и най-важното – да разбере защо се намира в позицията, в която се намира. И ако налагате степенувани, реалистични, честни, уважителни и свързани с поведението последици, като същевременно водите спокойни и добре аргументирани разговори, в които обяснявате защо се е стигнало дотам – именно това ще се случи в 90% от случаите.
2.Последиците са подход, чиято цел е да коригира поведението, но едновременно с това трябва да целите да покажете, че сте на страната на детето. Това е абсолютно критична част от процеса.
За да разбере наистина ученикът, че сте на негова страна, никога не трябва да налагате последици със злоба, нито да показвате, че сте изнервен, ядосан или че ученикът ви е неприятен. Ама дори капка.
Например, когато съм налагал последици, ми се е случвало ученик да счупи предмет в изблик на ярост, чиято стойност е била немалка, но не е и огромна. Последвано от крещене, рев и какво ли още не. Каква беше моята реакция?
Буквално лицето ми не трепна и милиметър. Не казах нито дума. Все едно нищо не се е случило. Все едно няма друг човек в стаята, а съм сам и си върша друга работа. И минута-две по-късно, когато ученикът вече беше по-спокоен, единственото, което направих, беше да му подам метла и лопата, за да изчисти щетите, които направи, след като се успокои. Отново, без да кажа дума. Няколко минутки по-късно го попитах дали се чувства по-добре и му казах, че съжалявам, че се е стигнало до тук, напомних му защо се е стигнало до тук, какви са очакванията за поведението, което е демонстрирал, и как може да се справи по-добре следващия път.
Знам, че много хора биха си казали: „Ама как така ще чупи вещи, ще обижда, ще крещи и ще го оставите да си прави каквото си иска?“
На всеки, който си мисли, че този подход не работи, а е по-добре да се навика на ученика още повече или да се ескалира ситуацията по друг начин, единствено ще напомня отново крайния резултат: ученик, който е коренно преобразен, чака ме след училище, за да ми каже чао, и ми благодари непрекъснато за всичко, което съм направил за него, и за това колко много обича училище вече. Това е краен резултат, с който няма как да се спори.
3.На трето място са възстановителните практики. Те са абсолютно незаменими. Провеждам ги най-често в края на деня с ученици, след като са имали трудни периоди през деня. Най-често обаче ги провеждам след хубави дни. Тези разговори могат да бъдат и по 30 секунди.
Например, дори когато голяма част от поведенията на въпросния ученик намаляха драстично, още след първите седмици на осезаема промяна просто минавах и му казвах: „Забелязваш ли вече как от 3 дни не съм ти казвал името по време на час? Поне не и по негативен повод. Как в междучасието си говорим за различни интереси, които имаме, за това какво си правил през уикенда, вместо да спорим и т.н.? Не е ли много по-приятно да е така? Можеш ли да направиш разликата с дните от преди няколко седмици?“
Иска ми се да опиша целия процес в много повече детайли, но постът ще стане прекалено дълъг и ще спра дотук.
Последно, за да довърша историята, ще кажа, че последните 4 месеца от годината за въпросния ученик бяха страхотни. Не, не се е случило чудо и той не стана най-добрият ученик в класа – дали откъм поведение, или в академичен план. Все още имаше часове и дори дни, които не бяха лесни, но прогресът беше смазващо огромен. От ученик, който пречеше напълно да се провеждат нормални учебни занятия в огромна част от времето и не намираше мястото си в класа, до ученик, който показва подобни поведения няколко пъти седмично, за кратък период от време. До ученик, който в края беше приет от всички останали и се чувстваше прекрасно, не искаше да си тръгва от училище, без да ми каже чао. От ненавист до изписано писмо с благодарности в края на годината, което ще запазя за себе си.
Както казах, така завърши историята на един от тези ученици за поредна година.
И не, това не е крайната развръзка за всички от най-трудните ми ученици през годините.Но е била такава или подобна за над 70% от тях. А за останалите винаги съм можел да си кажа, че съм постигнал прогрес, дори да не е бил толкова значим.
Все пак има само толкова фактори, които един учител може да контролира, и понякога нещата просто са отвъд способностите му.
И да, годината приключва и исках да напиша този пост с цел размисъл по една тема, която в много училища, както казах, се свежда до изключване, вдигане на ръце и избутване на такива ученици, а наистина има много повече какво да се направи за немалка част от тях.
