Полина Даскалова-Петкова - брачен и семеен консултант/ специален педагог

💫Подаръци със зъби - когато подаръкът носи скрито задължение💫

Изразът "подаръци със зъби" произлиза от антропологични наблюдения върху култури върху култури в Африка, в които дарът не е просто подарък, а създава връзка и задължение между хората. Получавайки нещо, човек поема и дълг, който понякога е явен, а понякога е неизказан. И така подаръкът сякаш има "зъби", които го задържат във взаимоотношението.

Тази идея намира място и в семейната терапия, особено в контекстуалния подход на Иван Босормени-Наги, който разглежда невидимия баланс между даване и получаване в отношенията между поколенията.

В ежедневието "подаръците със зъби" не изглеждат като подаръци. Те звучат например така:

"Дадох ти всичко."
"Жертвах се за теб."
"Направих толкова много за теб."

Сами по себе си тези думи не са проблем. Трудността възниква, когато зад тях стои очакването полученото някога да бъде върнато. Тогава любовта започва да се преплита със задължението, а благодарността с чувството за дълг.

Важно е да отбележим, че в повечето случаи това не се случва съзнателно. Родителите (или други близки) рядко дават с намерението да обвържат или наранят децата си (или друг близък). Обикновено зад подобни послания стоят любов, тревога, усещане за отговорност и понякога собствен минал опит на лишения и жертви. Именно затова тези модели могат да бъдат толкова трудни за разпознаване, защото се предават през грижата, а не през злонамереността.

Понякога тази динамика води и до нещо, което в системната терапия наричаме двойно послание (double bind).

Например родителят казва:
"Искам да бъдеш самостоятелен и щастлив."

Но когато детето вземе самостоятелно решение, постави граница или поеме по собствен път, следват обида, дистанция или напомняне за всичко, което е било направено за него.

Тогава детето получава две противоречиви послания едновременно:

"Бъди свободен."
и
"Не ме наранявай с тази свобода."

Каквото и да избере, губи нещо. Ако остане близо до очакванията на родителя, рискува да се откаже от част от своите мечти. Ако избере себе си, може да бъде преследвано от чувство за вина и неблагодарност.

В този смисъл "подаръкът със зъби" създава необикновен дълг, който сякаш никога не може да бъде изплатен напълно.

Тези модели могат да бъдат осъзнати и променени.

Можем да започнем да забелязваме кога зад даването се появява очакване и кога зад благодарността се появява вина. Някои въпроси могат да подкрепят този процес:

- Давам ли, защото искам да дам, или защото очаквам нещо в замяна?
- Мога ли да приема различния избор на близкия човек, без да го преживявам като отхвърляне?
- Когато получавам, чувствам ли благодарност или задължение?

Понякога промяната започва именно от способността да говорим открито за тези преживявания - без обвинения, но с любопитство към това как се чувстват всички във взаимоотношението.

Здравите отношения изглеждат различно. В тях има даване, но не и счетоводство. Има благодарност, но не и задлъжнялост. Има подкрепа, която не изисква човек да се отказва от своите мечти и вярвания, за да я заслужи.

Един от най-ценните подаръци, които можем да дадем на близките си, е подаръкът, който не обвързва, а освобождава.

#семейнитерапия #семейниконсултации #родителидеца #двойнопослание #семейнисистеми #личниграници #отношения

💫Светът, който виждаме, не е просто светът около нас. Той е и светът, който създаваме чрез своите убеждения.💫

Грегъри Бейтсън ни напомня, че често не възприемаме реалността такава, каквато е, а такава, каквато сме подготвени да я видим.

Понякога именно сблъсъкът между нашите представи и действителността поражда объркване, криза или усещане, че "нещо вече не се връзва".

Сблъсъкът между нашите убеждения и реалността невинаги е лесен. Понякога той носи объркване, несигурност или усещането, че старите познания и обяснения вече не ни вършат работа.

Точно в подобни моменти се открива възможност за разширяване на мирогледа. Да видим повече от една гледна точка. Да допуснем нови значения, нови обяснения и нови възможности.

В терапевтичния процес това е важна част от промяната - не просто да намерим отговор, а да разширим начина, по който разбираме себе си, другите и света около нас.

💬 Кое убеждение, което дълго сте приемали за безспорно, се е променило през годините?

#СемейноКонсултиране #Терапия #ЛичностноРазвитие #ГрегъриБейтсън #Взаимоотношения

Принадлежност, сигурност и любов - силата на малките ритуали

Дали дългогодишната любов съществува заради големи жестове, специални поводи или романтични изненади?

В действителност връзките по-често се изграждат и съхраняват от малките неща, които правим отново и отново, и отново...всеки ден.

Сутрешно кафе заедно. Целувка и прегръдка за "Добро утро" и "Здравей" след дълъг ден. Мигът, в който се изпращате с "Довиждане" преди работа. Въпросът "Как мина денят ти?", зададен с истински интерес. Разходката в края на деня. Прегръдката преди сън.

Тези малки ритуали носят важно послание:

"Тук съм. Виждам те. Ти си важен за мен."

Ритуалите са част от човешката природа. В различните култури и общности те създават усещане за принадлежност, приемственост и свързаност. Помагат ни да знаем кои сме и към кого принадлежим.

Същото се случва и в партньорските отношения. Двойките създават свои собствени ритуали - малки, понякога почти незабележими действия, които с времето придобиват дълбок смисъл.

Особено ценни са те в моментите на уязвимост - когато сме уморени, разочаровани, тревожни или преминаваме през труден период. Тогава ритуалите ни дават опора. Те ни помагат да знаем какво да направим и как да останем свързани, дори когато думите не идват лесно.

Като че ли сме свикнали да вярваме, че жестове като погалване, задържане на поглед очи в очи, хващане за ръка или спонтанна прегръдка принадлежат на началото на любовта. На периода на влюбването.

Но това е една заблуда, която не работи добре за дългогодишните отношения.

Любовта не се поддържа сама. Именно тези малки моменти на внимание, нежност и присъствие са онова, което поддържа усещането за близост живо. Те ни напомнят, че зад всички роли, задачи и отговорности стои човекът, когото сме избрали.

Често именно целувката за "Здравей", прегръдката за "Довиждане", погледът, който се среща с другия за няколко секунди повече или нежното докосване на рамото са малките котви, които ни връщат един към друг.

Не е нужно ритуалите да са сложни или перфектни.

Важно е да са ваши.

Защото голямата любов рядко се крепи на големи жестове. Много по-често тя живее в малките неща, които си казват всеки ден:

"Тук съм."
"Виждам те."
"Ти си важен за мен."

Имате ли свои малки ритуали, които помагат на вашата връзка да остане жива и свързана?

#ПартньорскиОтношения #Любов #ЕмоционалнаСвързаност #СемейниОтношения #СемейноКонсултиране #Връзка #Близост

💝

Вчера имах възможност да присъствам на лекция, посветена на ненасилствената комуникация в УМБАЛ "Св. Анна"-София. Лектор беше психологът Теодора Ангелова, която отвори темата за начина, по който общуваме в професионалните и личните си отношения.

Начинът, по който говорим с хората винаги има значение, но още по-силно в моменти на уязвимост.

В разговорите си с родители на деца със СОП много пъти съм чувала истории за начина, по който е била съобщена диагнозата. Не само самата информация, а тонът, отношението, думите, погледът, усещането дали човекът отсреща вижда не просто "случай", а семейство, което преживява нещо разтърсващо.
Това има значение и за случващото се след диагнозата - дали родителят ще успее да потърси подкрепа за себе си, дали ще си позволи да задава въпроси, дали ще се чувства сам и виновен или ще усети, че преминава през труден процес и има право на опора.

Понякога един разговор може да усили страха, вината и усещането за безпомощност. А понякога, дори в трудността, може да даде усещане, че човек няма да остане сам в това преживяване.

Същото важи и в партньорските отношения. Под напрежение двойките често започват да разговарят през обвинения, защити и болка, зад които всъщност стоят страх, умора и нужда от свързаност. Начинът, по който говорим един с друг в трудните моменти, може или да увеличи дистанцията, или да помогне да останем от един и същи отбор.

И може би именно тук ненасилствената комуникация става толкова важна, не като техника, а като начин да останем свързани с човека отсреща, дори когато говорим за болка, несигурност и промяна.

По време на лекцията беше засегната и една тема, която остана с мен след края ѝ - можем ли напълно да разделим личното от професионалното? И необходимо ли е изобщо?

В професионалните си роли се стремим към знания, компетентност и обективност. Но хората не срещат само професията ни. Те срещат и човека зад нея. Особено в моменти на криза, загуба, диагноза или несигурност. Тогава не е без значение дали сме просто носители на информация или успяваме да останем истински свързани с човека срещу нас.

Не можем да бъдем емпатични, ако забравяме, че срещу нас стои човек. Не диагноза, не случай, не проблем за решаване, а човек, който преживява нещо значимо в живота си.

Благодаря на Теодора Ангелова за споделените идеи и на екипа на УМБАЛ "Св. Анна" за организирането на подобни срещи. Независимо дали говорим за лекар и пациент, за родител и специалист или за двама партньори, начинът, по който си говорим, има значение за връзката помежду ни. Той не променя самите обстоятелства, но може да промени начина, по който човек ще премине през тях. А понякога една дума, един тон или едно отношение остават с нас много по-дълго, отколкото предполагаме.

Здравейте,

част от последователите на страницата ми знаят, че работя активно в подкрепа на родители на деца със специални потребности - индивидуално, семейно и в групи за подкрепа и взаимопомощ. Организирам и уебинари и отворени срещи за родители, защото вярвам, че подкрепата за тези семейства е много необходима и все още недостатъчна у нас.

В стремежа си да разбирам по-добре преживяванията и динамиката в семействата, към момента провеждам изследване, посветено на родители на деца с разстройства от аутистичния спектър (РАС). Изследването ще бъде част от научна статия за Международна конференция, посветена на аутизма.

Настоящото изследване има за цел да представи исторически преглед на нагласите към семейството на деца с РАС и да изследва съвременните отражения на тези нагласи върху родителския стрес и семейната устойчивост.

🙏 Каня родители на деца от аутистичния спектър да се включат чрез попълване на кратка анонимна анкета.

Темата е свързана с:

-обществените нагласи към семействата на деца с РАС,
-родителския стрес,
-семейната устойчивост.

📝 Анкетата е:

напълно анонимна,
доброволна,
отнема около 10 минути.

Вярвам, че чрез подобни изследвания и професионални разговори можем да говорим повече за потребностите не само на децата, но и на техните родители, както и да допринасяме за повече разбиране и подкрепа.

Всеки споделен опит е ценен. 💙

Ако някой има нужда от допълнителна информация, подкрепа или насока, оставам на разположение. 🌿

Благодаря предварително на всички, които ще отделят време и ще се включат.

Линк към анкетата:
https://forms.gle/PGzouA6pZY1PSUi99

Понякога зад гнева на единия родител стои не липса на любов, а усещането, че е останал извън близостта в семейството.

В семейните отношения естествената близост между родител и дете понякога постепенно може да започне да променя семейната динамика и да оставя другия родител извън връзката.

В новата статия разглеждам темата през погледа на структурната фамилна терапия на Салвадор Минучин - как се формират коалициите в семейството, какво се случва с детето и защо зад дистанцията често стои опит за принадлежност.

В статията съм добавила и кратък пример как подобна динамика може да звучи в терапевтична сесия.

Статията е в коментар 👇👇👇

Полина Даскалова-Петкова
брачен и семеен консултант | специален педагог

#семейнадинамика #семейниконсултации #фамилнатерапия #родителство #партньорскиотношения #семейниотношения #емоционалнасвързаност #СалвадорМинучин #браченконсултант #специаленпедагог

Когато детето преминава през емоционална криза, често и родителят е залят от страх, безсилие, вина или тревога.
И това е нормално.

В такива моменти не е нужно да имаме "перфектната" реакция.
По-важно е да останем свързани с детето си.

Понякога най-ценната подкрепа изглежда така:
"Тук съм."
"Виждам, че ти е трудно."
"Ще преминем през това заедно."

Знай, че това поведение няма за цел да нарани теб. Това са емоции, с които детето ти не може да се справи само.

Кризата не преминава само през детето.
Тя засяга цялото семейство.

И точно затова грижата за родителя не е егоизъм. Тя е част от грижата за детето.

А понякога най-важната стъпка е родителят също да си позволи да бъде подкрепен.
..

Полина Даскалова-Петкова
брачен и семеен консултант | специален педагог

#семейство #детскоразвитие #емоции #ридителство #пидкрепа